Кости по хълмовете

На челото му беше избила пот и Яо Шъ виждаше, че го мъчи ужасна болка, макар че ханът за нищо на света нямаше да я покаже. Понякога монахът се питаше дали тези монголи до един не са луди. Болката беше просто част от живота и трябваше да се приема и разбира, а не да се смазва.

— Да, господарю хан — отвърна Кокчу. — Ще го извадя и ще ти дам билки за подуването. Легни, господарю, и отвори уста колкото можеш по-широко.

С огромна неохота Чингис се настани на последното легло в гера и отметна назад глава така, че Яо Шъ можеше да види възпалената плът. Имат много хубави зъби, помисли си той. Кафявият пън изобщо не беше на място в бялата редица. Яо Шъ се запита дали месната им диета не е причина за силата и свирепостта им. Самият той отбягваше месото и смяташе, че то е причина за лошия темперамент. Въпреки това монголите като че ли се оправяха много добре с него, а и с всичко останало.

Кокчу разви кожен вързоп, в който имаше малки ковашки клещи и набор тесни ножове. Яо Шъ видя как Чингис се блещи към инструментите, после погледът му срещна този на монаха и веднага стана безизразен. Явно беше решил да приеме операцията като изпитание. Яо Шъ се запита дали самодисциплината на хана ще издържи.

Кокчу щракна с клещите и пое дълбоко дъх, за да успокои ръцете си. Погледна към отворената уста на хана и сви устни.

— Ще бъда колкото се може по-бърз, господарю, но трябва да извадя корена.

— Свърши си работата, шамане, вади го — рязко отвърна Чингис и Яо Шъ осъзна, че болката му трябва да е огромна, за да говори по такъв начин. Когато Кокчу докосна счупения зъб, ханът стисна юмруци, а после ги отпусна и остана да лежи, сякаш е заспал.

Яо Шъ гледаше с интерес как Кокчу бърка дълбоко с клещите и се мъчи да се захване за нещо. На два пъти металният инструмент му се изплъзна, щом опита да дръпне. С крива гримаса шаманът се обърна към вързопа и избра един нож.

— Ще трябва да срежа венеца, господарю — нервно рече той.

Яо Шъ виждаше, че шаманът се тресе, сякаш собственият му живот е в опасност. А може би наистина беше. Чингис не си направи труда да отговори, макар че ръцете му отново се стегнаха и отпуснаха, докато се бореше да овладее тялото си. Вцепени се, когато Кокчу натисна с ножа и го заби дълбоко. Задави се от пороя гной и кръв и замаха на шамана да се разкара, за да се изплюе на пода, преди да легне отново. Очите му бяха безумни, забеляза Яо Шъ, който бе изпаднал в тихо благоговение от силата на волята му.

Кокчу отново сряза и рязко завъртя острието, бръкна с клещите, захвана и задърпа. Едва не падна, когато дългият корен излезе и Чингис изсумтя и се надигна, за да се изплюе отново.

— Почти приключих, господарю — каза шаманът.

Чингис го изгледа кръвнишки и отново легна. Второто парче излезе бързо и ханът седна, като докосваше болната си челюст, явно облекчен, че всичко е свършило. Устните му бяха червени от кръв и Яо Шъ го видя как преглъща горчиво.

Джучи също бе наблюдавал ваденето, макар да се мъчеше да се преструва, че не гледа. Когато Чингис се надигна, младежът легна в леглото си и се загледа в брезовите ребра на тавана. Яо Шъ си помисли, че ханът ще излезе, без да каже нито дума на сина си, и се изненада, когато Чингис спря и потупа Джучи по крака.

— Можеш да ходиш, нали? — рече той.

Джучи бавно обърна глава.

— Да, мога да ходя.

— Значи можеш и да яздиш.

Чингис забеляза меча с вълчата глава, който Джучи никога не изпускаше от поглед, и дясната му ръка трепна да го вземе, но вместо това се спря върху тигровата кожа и я поглади.

— Щом можеш да ходиш, значи можеш и да яздиш — повтори Чингис.

Сигурно щеше да се обърне и да излезе, но някакъв импулс го спря.

— Помислих си, че онази котка ще те убие — рече той.

— Почти успя — отвърна Джучи.

За негова изненада Чингис му се ухили, оголвайки червени зъби.

— Но въпреки това ти я победи. Имаш един туман и тръгваме да завоюваме.

Яо Шъ разбра, че ханът се опитва да възстанови мостовете помежду им. Джучи щеше да командва десет хиляди души — пост, за който се изискваше огромно доверие и не се даваше току-тъй. За разочарование на монаха Джучи се усмихна презрително.

— Какво повече бих могъл да поискам от теб, господарю?

В гера настъпи абсолютна тишина. Никой не помръдваше. Накрая Чингис сви рамене.

— Както кажеш, момче. Дадох ти повече от достатъчно.

Нужни бяха дни, за да може потокът каруци и животни да се излее от планините в равното. На юг и на запад лежаха градовете под властта на шах Мохамед. Всеки мъж и жена от народа бяха чули за предизвикателството към техния хан и за смъртта на пратениците. Изгаряха от нетърпение да си отмъстят.