Кости по хълмовете

Съгледвачите яздеха в широки кръгове около основната маса, която бавно оставяше студените планини зад гърба си. Военачалниците бяха хвърляли кости за правото да оглавят ударния туман и Джебе беше спечелил, когато му се паднаха четири коня. Когато научи, Чингис извика заместника на Арслан, за да му даде заповеди. Джебе откри хана да обсъжда задълбочено с братята си предстоящата война. Когато Чингис най-сетне забеляза стоящия край вратата млад мъж, той му кимна почти без да вдига поглед от начертаната с въглен и мастило карта.

— Повече ми е нужна информация, отколкото купища мъртъвци, военачалнико — рече той. — Шахът може да разчита на градове, които по нищо не отстъпват на онези в Дзин. Няма да остане със скръстени ръце, докато прекосяваме земите му. Трябва да посрещнем войските му, но както и когато аз реша. Дотогава ми трябва всичко, което успееш да научиш. Ако някое градче има по-малко от двеста бойци, нека се предадат. Прати търговците им при мен, както и всички, които познават донякъде света около себе си.

— А ако не се предадат, господарю? — попита Джебе.

Хазар се засмя, продължавайки да гледа картата, но жълтите очи на хана се вдигнаха.

— Тогава разчисти пътя — отвърна Чингис.

Джебе се канеше да излезе, когато ханът тихо подсвирна. Младият мъж се обърна въпросително към него.

— Сега те са твои воини, Джебе, а не мои или нечии други. Първо ще се обръщат към теб. Не го забравяй. Виждал съм храбри бойци да се пречупват и побягват, а само няколко месеца по-късно да печелят при невъзможни ситуации. Единствената разлика е, че командирът им е бил сменен. Никога не си помисляй, че друг може да ти свърши работата. Разбра ли ме?

— Да, господарю — отвърна Джебе. Помъчи се да не покаже задоволството си, макар да се чувстваше главозамаян от него. За първи път ставаше независим командир. Десет хиляди мъже щяха да гледат единствено към него, щеше да държи живота и честта им в ръцете си.

Чингис се усмихна иронично — много добре си даваше сметка за потящите се длани и разтуптяното сърце на младия мъж.

— Върви тогава — каза той и отново се наведе над картите.

Една пролетна утрин Джебе излезе начело на десет хиляди ветерани, жаден да си спечели име. Само няколко дни по-късно в лагера пристигнаха арабски търговци, сякаш гонени по петите от самия дявол. Бяха готови да обменят и продават информация с тази нова сила в страната и Чингис посрещна множеството им в гера си, а ги изпрати с пълни със сребро кесии. Далеч зад тях черни пушилки се надигаха лениво в жегата.

Джучи отиде при хората си два дни след като Чингис бе посетил лечебницата. Беше слаб и блед от шестте седмици на легло, но яхна решително любимия си кон и стисна зъби против болката. Лявата му ръка бе разбита и раните по краката му се напукваха и кървяха, но той се усмихваше, докато препускаше в тръс към редиците. Хората му знаеха, че идва, и се бяха построили да посрещнат своя военачалник и първороден син на хана. Джучи оставаше напрегнат, съсредоточен върху собствената си слабост. Вдигна ръка за поздрав и всички приветстваха оцеляването му и огромната тигрова кожа, която бе сложил под седлото. Изсушената глава винаги щеше да се зъби към него.

Когато зае мястото си в предната редица, той обърна понито си и погледна към мъжете, които му беше дал баща му. От десетте хиляди повече от четири бяха някогашни жители на дзинските градове. Бяха яхнали коне и носеха монголско снаряжение, но той знаеше, че не могат да стрелят така бързо и точно като сънародниците му. Други две хиляди бяха от тюркските племена на север и запад — тъмнокожи мъже, които познаваха арабските земи по-добре от монголите. Помисли си, че Чингис му е дал онези с по-долна кръв, но те бяха свирепи и познаваха земята и лова. Джучи беше доволен от тях. Последните четири хиляди бяха негови сънародници — наймани, ойрати и джаджирати. Огледа редиците им и почувства слабост в мрачните им лица. Монголите знаеха, че Джучи не е любимият син на хана, а може би и изобщо не му е син. Прочете смътното съмнение в начина, по който се споглеждаха един друг и не го приветстваха бурно като останалите.

Усети как енергията му отслабва и призова цялата си воля. Искаше му се да бе имал повече време, за да излекува ръката си. Но беше видял как Субодай сплотява хората и изгаряше от желание да се захване за работа.

— Виждам мъже пред себе си — извика им той. Гласът му бе силен и мнозина се ухилиха. — Виждам воини, но не и войска.

Усмивките трепнаха и той посочи към безбройните каруци, които се спускаха от планините зад тях.

— Нашият народ има достатъчно хора, за да се пази от вълците — рече той. — Препуснете с мен днес и ще видя какво мога да направя от вас.

Заби пети в хълбоците на коня, макар че краката вече го боляха. Зад него десетте хиляди поеха в тръс към равнината. Щеше да ги скапе, докато не обезумеят от умора или докато крайниците му не започнат така да го болят, че да не може да издържа. Тази мисъл го накара да се усмихне. Щеше да издържи. Винаги беше успявал.