Кости по хълмовете

Град Отрар бе една от многото перли на Хорезъм5, натрупал огромни съкровища на кръстопътищата на древни империи. Той пазеше Запада в продължение на хиляда години, като вземаше част от богатството, течащо по търговските пътища. Стените му защитаваха хиляди кирпичени къщи, някои триетажни и боядисани в бяло, за да предпазят обитателите си от безмилостното слънце. Улиците бяха винаги оживени и тук човек можеше да намери всичко, каквото му хрумне, стига да има достатъчно злато. Управителят на града, Иналчук, всеки ден принасяше дарове в джамията и демонстрираше пред всички предаността си към ученията на пророка. Насаме пиеше забраненото вино и държеше харем от жени, подбрани от робините на десетки раси специално за да му доставят удоволствие.

Слънцето клонеше към хълмовете, Отрар бавно изстиваше и улиците губеха безумната си енергия, когато мъжете и жените започнаха да се прибират. Иналчук избърса потта от челото си и се хвърли към инструктора по фехтовка. Той беше бърз и понякога управителят си мислеше, че нарочно го оставя да бележи точки. Нямаше нищо против, стига да го правеше умело. Ако го издебнеше прекалено открит, Иналчук удряше силно и често оставяше белег или синина. Това беше игра, както и всичко останало.

С периферното си зрение видя, че главният му писар е спрял в края на двора. Инструкторът се хвърли към него, за да накаже момента на невнимание, и Иналчук отстъпи назад и удари ниско, така че притъпеният връх на меча потъна в стомаха на мъжа. Инструкторът падна тежко и Иналчук се разсмя.

— Няма да ме излъжеш да те вдигна, Акрам. Един път е достатъчен за всеки номер.

Инструкторът се усмихна и скочи на крака, но светлината намаляваше, затова и Иналчук се поклони и му подаде оръжието.

Докато слънцето залязваше, той чу гласовете на мюезините да възхваляват Божието величие из града. Беше време за вечерна молитва и дворът започна да се пълни с членове на домакинството му. Носеха си килимчета и се подредиха в редици с наведени глави. Иналчук ги поведе в метаните и мислите и тревогите на деня постепенно изчезнаха.

Докато припяваха в унисон, Иналчук очакваше с нетърпение края на постите. Рамаданът свършваше и дори той не смееше да наруши правилата му. Слугите бърбореха като птици и управителят нямаше намерение да им дава доказателства, които биха могли да използват срещу него в шериатските съдилища. Докато докосваше чело в земята, той си помисли за жените, които щеше да избере да го изкъпят. Дори в свещения месец всичко беше възможно след залез-слънце, можеше да бъде господар поне в собствения си дом. Щеше да вземе мед и да покапе с него гърба на сегашната си любимка, докато й се наслаждава.

— Аллах акбар! — изрече на глас той. Бог е велик. Медът е прекрасно нещо, дар от Аллах за всички мъже, щеше да го яде всеки ден, ако не беше растящият му корем. Явно всяко удоволствие си имаше цена.

Просна се отново, същински образец на благочестивост пред домочадието. Слънцето беше залязло по време на ритуала и Иналчук умираше от глад. Нави молитвеното си килимче и бързо закрачи през двора, следван по петите от писаря.

— Къде е войската на хана? — попита Иналчук през рамо.

Писарят зашумоля с хартиите, както му бе обичаят, макар Иналчук да не се съмняваше, че много добре знае отговора. Зайед бин Салех беше остарял на поста си, но възрастта не бе замъглила ума му.

— Монголите се придвижват бавно, господарю — рече той. — Слава на Аллах за това. Цялата земя чак до планините е потъмняла от тях.

Иналчук се намръщи и картините с намазаната с мед кожа излетяха от главата му.

— Значи са повече, отколкото предполагахме?

— Може би около сто хиляди бойци, господарю, макар че не мога да съм сигурен при толкова много каруци. Вият се като някаква огромна змия по земята.

Иналчук се усмихна на сравнението.

— Дори такава змия има само една глава, Зайед. Ако ханът стане немирен, ще пратя хашишините да я отрежат.

Писарят се намръщи, оголвайки жълти като слонова кост зъби.

— Предпочитам да прегърна скорпион, вместо да си имам вземане-даване с онези шиитски мистици, господарю. Опасни са не само с кинжалите си. Нима не отричат халифите? Мисля, че не са истински последователи на исляма.

Иналчук се разсмя и потупа Зайед по рамото.

— И да те плашат, малки ми Зайед, те се продават и никой не може да се сравнява с тях. Нима не сложиха отровен пай върху гърдите на Саладин, докато спеше? Това има значение. Те уважават договорите си, а мрачната им лудост е само за заблуда.

Зайед потръпна деликатно. Хашишините бяха всесилни в планинските си крепости и дори шахът не можеше да им заповяда да излязат от тях. Почитаха смъртта и насилието и Зайед мислеше, че Иналчук не бива да говори така нехайно за тях дори в собствения си дом. Надяваше се мълчанието му да не се възприеме като укор, но Иналчук се сети нещо друго и продължи да говори.

— Не спомена за никакви вести от шах Мохамед — рече той. — Нима още не е отговорил?

Зайед поклати глава.

— Още няма подкрепления, господарю. Пратил съм хора да ги чакат на юг. Ще разбера веднага щом се появят.