Кости по хълмовете

Както му бе заповядал Чингис, оставяше малките селца на мира. Хората му минаваха покрай тях като тъмна маса, а селяните бягаха презглава или ги зяпаха с тъп ужас. Приличаха на добитък и Джебе потръпна при мисълта за подобен живот, прикован през цялото време на едно място. Беше унищожил четири по-големи градчета и над дузина крайпътни укрепления, като заравяше награбеното на белязани места по хълмовете. Хората му започваха да го признават за лидер и яздеха с високо вдигнати глави, наслаждавайки се на стила му да удря бързо и да покрива огромни разстояния само за няколко дни. Арслан беше по-предпазлив като военачалник, но бе обучил добре Джебе и младият мъж ги гонеше здравата. Трябваше да си създаде име сред военачалниците и не позволяваше слабост или колебание у онези, които бяха с него.

Ако някое градче се предаваше бързо, Джебе пращаше търговците му на север и изток, където смяташе, че е стигнал Чингис с бавните каруци. Обещаваше им злато и ги съблазняваше с дзински монети като доказателство за щедростта, с която ще ги приемат там. Мнозина бяха принудени да гледат как домовете им се превръщат в пепелища и не изпитваха симпатии към младия монголски военачалник, но въпреки това приемаха даровете и заминаваха. Не можеха да строят отново пред спускащия се на юг Чингис и Джебе откри, че са по-прагматични от сънародниците му и по-склонни да приемат съдбата, която издигаше един и пречупваше друг без видима причина. Лично той не се възхищаваше на тази нагласа, макар да му вършеше идеална работа.

В края на новата луна, за която беше научил, че е арабският месец рамадан, Джебе стигна нова планинска верига южно от голямото езеро. Отрар се намираше на запад, а още по-нататък лежаха златните градове на шаха, чиито имена едва произнасяше. Научи за Самарканд и Бухара и беше накарал арабските селяни да начертаят груби карти, които Чингис щеше да оцени високо. Не отиде да види тези укрепени градове. Щеше да го направи по-нататък заедно с цялото множество зад гърба си.

В края на месеца направи последен обход на възвишенията на юг, за да нанесе на карта водоизточниците и да държи хората си във форма. Беше почти готов да се върне и да тръгне на война. Макар че туманът му пътуваше вече повече от месец, той нямаше гери и се установи на лагер в една закътана долина, а по всички върхове наоколо сложи съгледвачи. Един от тях се върна с покрито с пяна пони.

— Видях ездачи в далечината, военачалнико.

— Забелязаха ли те? — попита Джебе.

Младият воин поклати гордо глава.

— Не и в този живот, военачалнико. Беше на последната светлина преди залеза и веднага потеглих обратно.

Поколеба се и Джебе го зачака да проговори отново.

— Помислих си… че заради начина, по който яздеха, може и да са монголи. Зърнах ги само за миг преди да се стъмни, но бяха шестима в група и е възможно и да са наши.

Джебе стана, забравил печения заек в краката си.

— Че кой друг би стигнал толкова далеч на юг? — промърмори той. С тихо изсвирване заповяда на хората си да зарежат ястията и да възседнат конете. Беше твърде тъмно за бързо препускане, но преди залез-слънце той беше видял пътеката между хълмовете и не се стърпя да се придвижи по-близко в мрака. По изгрев-слънце щеше да е на позиция. Предаде заповедите на командирите и ги прати да уведомят хората си. Не след дълго вече се движеха тихо в колона.

Нямаше луна и нощта беше много тъмна, но воините следваха заповедите и Джебе се усмихна. Ако беше Хазар, или още по-добре — Субодай, нищо не би му харесало повече от това да изненада монголска войска по изгрев. Докато водеше колоната, прошепна на съгледвачите да излязат напред — знаеше, че военачалниците на хана с удоволствие биха направили същото с него. За разлика от по-възрастните той трябваше да си спечели име и се наслаждаваше на предизвикателството на новата земя. Издигането на Субодай бе показало, че Чингис винаги поставя таланта пред произхода.

Джучи се събуди от мъртвешкия сън в боровата гора по средата на планинския склон. Остана да лежи в пълния мрак, вдигна лявата си ръка пред лицето си, и примигна уморено. За арабите утрото настъпваше, когато можеха да различат черен конец от бял, а все още нямаше достатъчно светлина за това. Прозя се със съзнанието, че няма да може да заспи отново, след като разнебитеното му тяло се беше събудило. Сутрин краката му бяха вдървени и той започваше всеки ден с втриване на масло в големите белези от нажежено желязо и тигрови нокти. Бавно разтри ръбестата кожа с палци и изсумтя с облекчение, когато мускулите се отпуснаха. Точно тогава чу тропот на копита в тъмното и гласа на един от съгледвачите.

— Насам — повика той.

Съгледвачът се спеши и приближи да коленичи пред него. Беше един от дзинските войници и Джучи му подаде купата с масло да продължи, докато слушаше. Съгледвачът говореше бързо на родния си език, но младежът го прекъсна само веднъж, за да го попита за значението на една дума.