Ковачница на мрак

— Виж гения в проникновението му — тихо промълви Хун Раал и миг след това улови предпазливото кимване на Оссерк с крайчеца на окото си. Рисковано беше изобщо да се проговаря. Мъжът, който топваше острите четки в боите на палитрата и след това перваше с тях по повърхността на дървеното пано, беше прочут със сприхавия си нрав и сцената вече беше достатъчно напрегната, но Хун бе преценил, че думите му са достатъчно похвални, за да приглушат всякакво възможно раздразнение, което Кадаспала можеше да изпита от това, че го разсейват.

Оссерк явно не бе подготвен да рискува дори с изшепнато съгласие, предвид обстоятелствата. Такива са младежите, чийто кураж все още не е подлаган на изпитание. Разбира се, това не се дължеше на слабост у самия Оссерк. Не, вината — а можеше ли да има друга дума за това? — бе на бащата, на мъжа, който седеше така сковано в пищните си одежди, с едната страна на лицето окъпана в светлината на свещите, другата в сенки, умислен и навъсен, както подобаваше за мрачното му настроение в момента.

Кадаспала можеше да е най-търсеният художник на портрети в целия Куралд Галайн, прочут с гениалния си талант и спечелил си скандална слава заради нетърпимостта си към това да му пречат, докато рисува, ала дори той не можеше да се мери с мъжа, който седеше сега в стола от черно дърво с висок гръб, ако изопнатото до крайност търпение на Вата Урусандер най-сетне се изчерпаше. Обшитата с брокат парадна униформа беше приумица, годна за официални визити в Цитаделата и за други празнични поводи, но в ежедневието му, като командир на легионите, облеклото на Урусандер беше буквално неразличимо от това на най-обикновения войник от кохортите. Войските на Куралд вече се наричаха Легиона на Урусандер, и не без основание. Макар и роден в незначителен дом, Урусандер бързо се беше издигнал в ранговете през първите няколко опустошителни месеца от Форулканската война, когато главното командване бе обезглавено първо от вероломни убийства, а след това от поредица поражения на бойното поле.

Урусандер беше спасил народа на Тайст. Без него — Хун Раал знаеше това много добре — Куралд Галайн щеше да е паднал.

Последвалата кариера, през цялата кампания за изтласкване на форулканите, а след това прогонването на джеларканите дълбоко в земите на северозапад, бе издигнала Урусандер до легендарен статут, което оправдаваше тази сцена тук, в горната зала на най-новата кула на цитаделата — прахта от работата на каменоделците все още се рееше във въздуха. Присъствието на Кадаспала от дома Инис само по себе си беше знак за високото положение на Урусандер. Този портрет щеше да бъде копиран на стената на Вътрешната алея в Цитаделата на Карканас, редом до образите на знатни Тайст, все още живи, както и отдавна умрели.

Но мъжът, който седеше вдървено в пищната униформа, накичена с воински отличия, бе готов всеки момент да разбие съвършения образ на непоколебимо достойнство. Хун Раал едва сдържа усмивката си. Нито на него, нито на Оссерк можеха да убегнат признаците, докато Кадаспала продължаваше да работи, унесен и потънал в собствения си свят на трескава припряност. Урусандер беше съвсем неподвижен — и художникът несъмнено, ако изобщо го забелязваше, виждаше в това триумф на собствената си воля над непокорния си обект.

Хун се зачуди дали Оссерк ще проговори, за да заприщи бента, преди да е изригнал, или ще се свие плахо, както беше правил повечето пъти в спокойния си, заслонен от опасности живот, дали ще се опита след това да надмогне себе си в усилие да успокои всеки, който можеше да се обиди от гневната тирада на баща му. Хун бе решил само да чака и да гледа, но каква полза щеше да има от това? Още по-лошо, Кадаспала можеше дотолкова да се обиди, че да си прибере боите и четките и да си тръгне, за да не се върне никога повече.

Присъствието на Хун Раал в тази зала не беше без основания. Нима не се беше разминал на косъм със смъртта, когато пое с тялото си ножа на убиец, предназначен за Урусандер? Е, готов беше и този път да се изпречи на пътя на ножа. Покашля се предпазливо и каза:

— Добри художнико, дневната светлина гасне…

Кадаспала — не много по-възрастен от Оссерк — се обърна рязко към стария войник.

— Проклет глупак! Светлината е съвършена! Точно в този момент! Не можеш ли да разбереш това?

— Все пак… и в това, сър, се прекланям пред вещината ви. Но все пак трябва да разберете, лорд Урусандер е войник, който е понесъл много рани в службата си. Много кръв е пролял в защита на Куралд Галайн, за да спечели за всички нас мира, който с такава охота приемаме за нещо дошло от само себе си. Знам, че не би могъл да седи неподвижно толкова дълго, както днес…

— В това — сопна се Кадаспала — не се съмнявам. Както и че кучешкото ти лице никога няма да краси някоя стена, освен като яхнат трофей.

Хун Раал се изсмя късо.

— Добре казано, сър. Но не променя нищо. Лордът има нужда да поразкърши малко крайниците си, това казвам.