Ковачница на мрак

В нещата си имаше шаблони, а Хун Раал си имаше причини да работи по тях. Особено с този младок, този неизпитан син на герой, който, докато говореше за легионите, беше казал „ние“, сякаш сънищата бяха реалност. Хун разбираше какво е нужно, но Урусандер не беше човек, когото ще склониш с призиви или аргументи. Беше си изпълнил службата към страната и от негова гледна точка оставащият му живот си беше негов. Беше си го заслужил.

Но истината беше, че страната се нуждаеше от спасител, а единственият път до бащата беше през сина. Хун Раал продължи:

— Бъдещето не е за някой друг, макар че всеки от нас би могъл да си мисли така. То е за нас. Баща ти разбира това, на някакво дълбоко ниво — отвъд всички шантави форулкански мании за справедливост и прочее — знае, че се сражаваше за себе си и за теб — за света, който е пред теб. Но сега се крие в кабинета си. Трябва да бъде измъкнат навън, Оссерк. И ти трябва да се погрижиш за това.

Лицето на Оссерк се беше изкривило в грозна гримаса и Хун Раал почти можеше да види ръфащите зъби в главата му. Доближи се до него и заговори тихо:

— Той ти отказа меча в ръцете. Знам. За да те опази. Но слушай, в една намалена армия какъв шанс мислиш, че би имал да приложиш всичко, на което си обучен? Казваш, че искаш да тръгнеш в поход до мен, и ти вярвам. Бездната да ме вземе дано, аз също бих бил горд да съм там и да видя това.

— Никога няма да се случи — изръмжа Оссерк.

— Легионите те искат. Те виждат — и ние, които сме тук, виждаме всеки ден — толкова много от бащата в сина му. Всички чакаме. Денят, в който баща ти стане крал, Оссерк, е денят, в който той наистина трябва да остави легионите и ти да заемеш мястото му. Това е бъдещето, което искаме, всички ние. И те уверявам, ще се опитам да повлияя на Урусандер. В края на краищата той изобщо не е трябвало да се разпорежда да се обучаваш за бой, ако е искал да не правиш нищо друго, освен да описваш глинени цилиндри. Трябва да получиш военен ранг и ние ще се погрижим това да стане, обещавам ти го.

— Все това казваш — измърмори Оссерк, но гневът в гласа му беше отслабнал.

Хун Раал го плесна по гърба.

— Да. Сега, приятелю, да идем и да се напием, а?

— Пак с твоето пиене.

— Повярвай ми, всичко е до това как се възприема един войник. Ще го разбереш много скоро. Смятам да се напия и ти да ме домъкнеш до вкъщи.

— Не и ако аз се напия първи.

— Значи ще е надпревара, а? Добре!

Имаше нещо жалко, помисли си Хун Раал, когато млад мъж е закопнял за добър повод за пиене, да седне смълчан и сам, зяпнал в спомени, които не искат да се махнат. Да си спомня паднали приятели и крясъците на умиращите. Всъщност Хун не би го пожелал на никого, но ако не се направеше нещо, за да стане портретът на Урусандер реален, толкова реален, колкото е възможно, щеше да има гражданска война.

И легионите щяха да са заклещени в окото на бурята.

Същинската ирония във всичко това бе фактът, че родословната линия Исгин на самия Хун Раал имаше повече права над трона от всички, дори от самата Майка Тъма. Все едно. Миналото беше нещо повече от празни дупки. Тук-там тези дупки бяха запълнени отдавна, всички истини бяха погребани дълбоко в земята и скрити. И толкова по-добре. Това, към което се стремеше той, не беше заради самия него, нали? Беше за доброто на кралството. И дори да струваше живота му, щеше да види Урусандер на трона Черното дърво.

Мислите му се върнаха към Драконъс, като внезапно плиснала в нощта кръв, и той усети как яростта се надига нажежена в гърдите му. Преобладаващото убеждение беше, че легионите ще стоят настрана и няма да се намесят в раздорите сред благородничеството. Но преобладаващото убеждение беше погрешно. Хун Раал щеше да се погрижи за това. Изригнеха ли напреженията в открита война, Драконъс щеше да се окаже изправен не само срещу синовете и дъщерите на Майка Тъма, но и срещу легиона на самия Урусандер.

„И пробвай тогава да се измъкнеш с ласкателствата си от тази бъркотия, Драконъс. Ще видиш докъде те е довела безумната ти амбиция за власт.“

Нощта вече загръщаше града, но гостилниците сияеха в дъното на долината с меката светлина на фенерите, жълта и златна като пламъци на свещи. Хун Раал ги погледна и усети как жаждата му се събуди.

Кадаспала забърса последните упорити петна боя от ръцете си с натопен в спирт парцал и очите му се насълзиха, щом изпаренията стигнаха до лицето му. Беше прогонил слугата от стаята си. Представата, че ще му трябва някой, който да му помага да се облече за ядене, беше нелепа. Тайната на един велик портрет бе в това да се срещнеш с обекта очи в очи, все едно дали е пълководец на армии, или овчарче, готово да даде живота си, за да защити стадо амриди. Презираше идеята за превъзходство. Статутът и богатството бяха нездрави опори, хвърляни пред хора несъвършени и тленни като всеки друг, и ако тези хора изпитваха нужда да се надуват и перчат с тях, това бе доказателство за вътрешната им слабост и нищо друго, а какво можеше да е по-жалко от това?