Ковачница на мрак

Не искаше да има никакви слуги. Не искаше никаква изкуствена опора, за да го почитат. Всеки живот е дар — трябваше само да погледне очите срещу себе си, всеки път и във всеки даден му ден, за да разбере това. Все едно чии очи са. Щеше да види вярно и след това да покаже истината ясно видима за всеки друг. Ръката му никога нямаше да излъже.

Днешният сеанс беше… задоволителен. Настроението, което обземаше Кадаспала всеки път, щом се заемеше с рисуване на портрет, беше гадно и той го знаеше. Но причината за нервността му бе най-вече в самия него. Всеки ден се оказваше твърде къс, светлината твърде капризна, зрението му твърде остро, за да не види недостатъците в работата си — и никакви похвали от страна на зрители не можеха да променят това. Хун Раал несъмнено си беше въобразявал, че коментарът му ще прозвучи успокояващо, дори похвално, но Кадаспала трябваше да впрегне цялата си воля, за да не мушне подсмихващия се войник в окото с четката си. Страстта, обземаща ума му, когато твореше, бе нещо мрачно и плашещо. Убийствено и зло. Тези дълбочини го плашеха някога, но сега той просто живееше с тях като с белег, загрозил лицето му, или пъпки по страните, останали от неприятна болест.

Но най-вече го притесняваше величината на противоречието: това, че от една страна можеше да се придържа към убеждението, че всеки живот е еднакво ценен, с огромна стойност, докато в същото време презираше всички, които познаваше.

Почти всички. Имаше и скъпи на сърцето му изключения.

Тази мисъл го накара да се замисли и погледът му леко се замъгли. Не беше нужно много за това, знаеше. Проблясък на спомен, внезапно бликнало предчувствие за мига, в който щеше да я види отново. Нищо нередно нямаше в любовта му към Енесдия, сестра му. Беше художник в края на краищата, човек на изкуството, който знаеше истината за красотата, а тя бе определението му за тази добродетел, от сърцевината на нежната й душа до гладкото съвършенство на външността й.

Мечтаеше си да я рисува. Беше трайна, обсебваща мечта и все пак никога не го беше правил — и нямаше да го направи никога. Колкото и неимоверно да беше усилието му, колкото и огромен да бе талантът му, той знаеше, че няма да може да я улови, защото това, което виждаше, не беше точно нещо видимо — макар че не можеше да е сигурен в това, тъй като не го беше обсъждал с друг.

Този обрулен стар воин, Урусандер, му предлагаше задоволително рязък контраст. Мъже като него бяха лесни за рисуване. Можеше да притежават душевни дълбочини, но всички тези дълбочини бяха от един цвят, в един тон. Лишени бяха от загадъчност — и точно това ги правеше толкова могъщи водачи. Имаше нещо плашещо в този еднообразен монохром и все пак то като че ли вдъхваше увереност на другите, сякаш беше извор на сила.

Някои хора бяха удобни за превъплъщаване, в боя върху дъската, като цветен гипс на стените или в монотонната чистота на мрамора. Съществуваха и като повърхност, и като непроницаема плътност, и точно това качество Кадаспала намираше за ужасно жестоко и дори чудовищно, защото говореше за волята на света. Знаеше, че играе своята роля. Че придава вещественост на претенцията им за власт.

Портретите бяха оръжията на традицията, а традицията беше невидимата армия, подложила настоящето на обсада. А какъв беше залогът? Каква победа търсеше тази армия? Да направи бъдещето не по-различно от настоящето. С всеки удар на четката си Кадаспала отваряше рана, нараняваше всичко, решило да се опълчи на предишното състояние на нещата. Бореше се срещу това горчиво знание, като поставяше с някаква извратена страст дарбите си на бойниците на обсадената крепост, сякаш искаше да спре собствения си щурм.

Искаше му се да не знае толкова. Искаше му се собственият му талант да може някак да го заслепи за блудкаво жалкото му приложение. Но нямаше да го бъде.

С кипнали мисли, както винаги след като рисуваше, се облече с равнодушна небрежност и тръгна да вечеря с господаря. Дали, впрочем, тази вечер Урусандер или Хун Раал щяха най-сетне да повдигнат въпроса за възможността да рисува младия Оссерк? Дано да не се случеше. Кадаспала се надяваше този момент изобщо да не дойде.

Да завърши портрета на бащата и да избяга оттук. „Да се върна у дома и да я видя отново.“