Ковачница на мрак

— На поетите, млади ми Крил, не може да се вярва.

Заложникът се замисли над това твърдение и не можа да намери смислен отговор.

— Милорд, моля за разрешение да оседлая кон и да пояздя днес. Мислех да потърся следи от еккала в западните хълмове.

— Еккала? Не са виждани от години, Крил. Боя се, че търсенето ти ще е напразно.

— Ездата все пак ще ми дойде добре, милорд.

Джаен кимна и като че ли разбираше добре вихъра на скрити чувства зад равнодушно изречените думи на Крил. Погледът му се върна на камъка пред камината.

— Тази година — отрони той — трябва да се лиша от дъщеря. — И — добави, като погледна Крил през рамо, — от най-обичан заложник.

— А аз на свой ред се чувствам все едно, че ще бъда изхвърлен от единственото семейство, с което истински съм свързан. Милорд, вратите се затварят зад нас.

— Но няма да останат завинаги затворени, вярвам?

— Несъмнено — отвърна Крил, макар да видя в ума си огромно резе, което изскърцва силно. Някои врати, веднъж затворени, бяха преграда срещу всякаква страст.

Погледът на Джаен помръкна и той извърна очи.

— Дори когато стоим неподвижно, светът се движи около нас. Помня как дойде при нас, мършав и с диви очи — Бездната знае, варварска пасмина сте вие, Дурав — див като дива котка, а не можеше сам да яхнеш кон. Изглежда, че поне сме те хранили добре.

Крил се усмихна.

— Милорд, за рода Дурав казват, че бавно израстваме…

— Бавно в много отношения, Крил. Бавно възприемате парадния мундир на цивилизованото поведение, което, признавам, намирам за много очарователно. Ти отстояваше това въпреки усилията ни, с което запази свежия си чар в очите ни. Да — продължи той, — бавен си в преценката си за хората, бавен в гнева… — Джаен бавно се извърна и изгледа Крил изпитателно. — Ядосан ли си вече, Крил Дурав?

Въпросът го стъписа, едва не го накара да отстъпи назад.

— Милорд? Аз… нямам причина да съм ядосан. Натъжен съм, че напускам този дом, но тази година ще има повод за радост. Дъщеря ви скоро ще се венчае.

— Така е. — Изгледа го още за миг, след което, отстъпил сякаш пред някакъв аргумент, откъсна погледа си, обърна се отново към плочата пред камината и посочи. — И ще коленичи пред една такава, в голямата къща, която годеникът й вдига за нея сега.

— Андарист е чудесен човек — каза Крил възможно най-спокойно. — Доблестен и верен. Това обвързване с брак е благонадеждно, милорд, във всяко отношение.

— Дали го обича обаче?

Такива въпроси го стъписваха.

— Милорд? Сигурен съм, че го обича.

Джаен изсумтя. После въздъхна.

— Ти я разбираш истински, нали? Годините заедно, приятелството ви… Обича го значи? Радвам се. Да, много се радвам да го чуя от теб.

Крил щеше да си отиде оттук. Скоро. И знаеше, че след като си отиде, никога повече няма да погледне назад, нито веднъж. Нито пък — колкото и да обичаше този старец — щеше да се върне тук. В гърдите си не усещаше нищо освен студ, разпръснати угаснали въглени, стържещата закана за задушаваща пепел, ако си поемеше дълбоко дъх.

Тя щеше да има своя камък на домашното огнище. Тя — и новият й съпруг — щяха да имат думи, които щяха да знаят само те. Първите думи на личния език, който трябваше да съществува между съпруг и съпруга. Даровете на азатанаите не бяха прости, изобщо не бяха прости.

— Милорд, може ли да пояздя днес?

— Разбира се, Крил. Потърси еккала и ако намериш някоя, донеси я и ще пируваме. Като в старите дни, когато животните бяха в изобилие.

— Ще се постарая, милорд.

Крил се поклони и напусна Голямата зала. Очакваше с нетърпение този лов, далече оттук, навън сред хълмовете. Щеше да вземе ловното си копие, но всъщност не очакваше да види такова благородно създание като еккала. Когато беше яздил из западните хълмове, беше намирал само кости от минали ловувания, стари сцени на клане.

Еккала бяха изчезнали, последният беше убит преди десетилетия.

А ако поискаше, докато яздеше, Крил щеше да слуша под себе си тътена на конските копита и да си представя всеки удар като затръшване на поредна врата. Продължаваха сякаш безкрай, нали?

„Еккала са изчезнали. Хълмовете са безжизнени.“

Дори някои лоши навици предлагат удоволствие.

В младостта си Хиш Тула бе отдавала сърцето си по начин, който в очите на другите беше лекомислено безгрижие, все едно че беше нещо без особена стойност, но изобщо не беше така. Просто беше искала сърцето й да е в ръцете на някой друг. Недостатъкът бе в това, че се печелеше лесно и по тази причина се превръщаше в нещо малоценно за получаващия. Никой ли не можеше да разбере колко наранена се чувстваше всеки път, когато се окажеше изоставена, жестоко използвана и съкрушена от отхвърлянето? Нима си мислеха, че я радват тези чувства, смазващото отчаяние, когато разбираше нищожната си цена? „О, бързо ще й мине на милата Хиш. Винаги й минава…“