Ковачница на мрак

— По личната повеля на баща ни — каза той — думите, всечени на надгробния му камък, са скрити на другата страна, надолу. Бяха предназначени само за него, макар да няма очи, с които да ги види, нито ум му е останал, за да размисля над тях.

— Това е… необичайно.

Загорялото от слънце лице на Аномандър, с цвета на светло злато, се обърна към нея с усмивка.

— Лейди, нежността ви е все така затрогваща, въпреки годините между нас.

Хиш усети как очите й се разшириха при тези думи, макар че, след като си помисли за миг, може би по-скоро заради нескритата обич в тона му. Срещна погледа му, но не видя в него и намек за ирония или жестокост. Аномандър беше първият мъж, когото бе взела за свой любовник. Бяха много млади тогава. Помнеше времена на смях, на нежност и колеблива несигурност. Защо беше свършило това? „О, да. Той замина на война.“

— Решили сме да откъртим този камък — каза Силхас.

При тези думи Андарист се обърна към брат си.

— Ти си решил, Силхас. Защото трябва да знаеш всичко. Но думите ще са азатанайски. За теб няма да означават нищо, и така трябва да бъде. Не са предназначени за нас и на захапката на очите ни ще отвърнат с жестоко проклятие.

Смехът на Силхас Руин беше тих.

— Във възрастта на суеверията си, Андарист. Разбираемо. — Приключил с брат си, той продължи: — Лейди Хиш, оттук препускаме към строежа на новата къща на Андарист. А там ни чака каменоделец от азатанаите, пристигнал с каменната плоча на огнището, поръчана от Аномандър като сватбен дар. — Махна отново с онова безгрижие, което тя помнеше отпреди години. — Това беше само едно малко отклонение, импулс всъщност. Може би ще откъртим камъка, може би не.

Импулсивността не беше поведение, което Хиш бе готова да свърже със Силхас Руин. Всъщност с когото и да е от тези братя. Ако баща им бе избрал да предаде тези думи на мрака, то беше в чест на жената, на която беше служил през целия си живот. Отново погледна Аномандър в очите.

— Отворите ли криптата, ще вдишате въздуха на мъртвец, и това е истина, не суеверие. Какво следва от това, проклятие или зло, ще го прозрат само пророците. — Подръпна юздите. — Моля, задръжте за миг и ми дайте време да напусна това гробище.

— До Карканас ли яздите? — попита Силхас.

— Да.

Ако мислеше, че ще обясни повече, беше сбъркал. Тя смуши коня си и го подкара нагоре по склона. Криптите от всички страни на древното гробище сякаш се бяха присвили в очакване на поредния дъжд, а мъхът, провиснал на много от тях, бе толкова злачно зелен, че изумяваше окото.

Хиш Тула усещаше погледите им, докато се отдалечаваше. Зачуди се за миг какви ли думи си подхвърлят, леко насмешливи може би, или злобничко присмехулни, докато старите спомени събуждаха — поне у Аномандър и Силхас — ако не съжаление, то огорчение. Но щяха да се смеят, за да се измъкнат от смущението си, да отхвърлят пренебрежително годините на буйства, вече далече зад тях.

И тогава, най-вероятно, Силхас щеше да напрегне мускули и да разкърти надгробния камък, за да огледа добре скритите думи, всечени в черния, зацапан с пръст базалт. Нямаше, разбира се, да може да ги разчете, но може би щеше да разпознае по някой йероглиф тук, друг — там. Може би щеше да разгадае нещо от посланието на баща му към Майка Тъма, като доловен откъс от разговор, който не е трябвало да чуе.

А с дъха на мъртвеца щеше да дойде вина, горчива и спарена, за да я вкусят и тримата, и Андарист щеше да познае гнева — защото този вкус не беше нещо, което да внесе човек в нов дом за себе си и бъдещата си жена, нали? Имаше всякакво право да бъде суеверен — поличби винаги бележеха големи промени в живота.

Миризма горчива и спарена, миризма на вина. Не много по-различна от миризмата на мъртва роза всъщност.

— До ден-днешен — промълви Аномандър — сърцето ми се издува, щом я видя.

— Само сърцето ли, братко?

— Силхас, ще слушаш ли изобщо някога какво казвам? Избирам думите си много точно. Може би всъщност говориш за себе си.

— Май че да. Тя си остава прекрасна за очите ми, признавам, и откривам, че все още я желая, не е срамно да го признае човек, Все още, струва ми се, ние просто кръжим след нея като листи от паднало дърво.

Андарист слушаше мълчаливо, неспособен да сподели нежни спомени за красивата жена, излязла от сенките под дървото. Но в този миг видя възможност да отвлече братята си, особено Силхас — и може би да го разубеди и отклони от намеренията му. Затова се обърна към него и попита:

— Братко, защо скъса с нея?

По бледото лице на Силхас Руин се стичаха капки и вадички дъжд, като по статуя, изваяна от алабастър. Въздишка предшества отговора му:

— Андарист, де да можех да зная. Не, мисля, че знаех, че тя е… ефимерна. Мимолетна като струя мъгла, неуловима. Въпреки цялото й щедро внимание към мен сякаш нещо липсваше. — Поклати глава и сви безпомощно рамене. — Неуловима като сън е Хиш Тула.

— И това не е променено в нея ли? — попита Андарист. — Не си е взела съпруг.