Ковачница на мрак

Големите основни камъни на новата къща бяха зад строителя Тайст и нямаше нужда да се обръща и да поглежда към тях, за да усети как величествеността им се смалява при разкриването на този азатанайски артефакт. Предназначен да заеме самия център на Голямата зала, камъкът на огнището щеше да пребивава там като съвършено изваяна гема сред купчина речен чакъл. Спаро се почувства принизен и не възрази, щом едрият мъж до него рече:

— Отдръпни работниците си, драги Спаро. В пренасянето на камъка ще пробудя магия.

Пот рукна по гърба на Спаро под грубата му туника и той изрева на работниците си:

— Оттеглете се на безопасно разстояние, всички!

Хората му бързо се заотдръпваха и той забеляза неспокойните погледи, които хвърляха към Висшия зидар азатанай.

— Няма от какво да се боите, драги Спаро.

— Земната магия е варварска — отвърна Спаро. — Никога не сме я харесвали.

Ново сумтене.

— И все пак вие, тайстите, прибягвате до даровете й от време на време.

Беше съвсем вярно. Спаро погледна Висшия зидар и за пореден път присъствието на този мъж го връхлетя като прииждаща вълна, сякаш азатанайската мощ, побрана в него, заплашваше да изригне. И отново видя зверската свирепост на лицето му, което всеки миг сякаш бе готово да отприщи такова изригване.

— Храната става по-добра, когато избегнеш да накървавиш ръцете си в правенето й.

— Значи не си ловец, тъй ли, Спаро? Не е ли това необичайно сред тайстите?

Спаро сви рамене и отвърна:

— Не толкова напоследък, след като повечето зверове са избити и никога няма да се върнат в земите ни. Дните ни на славен лов, изглежда, скоро ще свършат.

— Да се надяваме тогаз — избоботи зидарят, — че тайстите няма да се нахвърлят на последната плячка, която им е останала.

Спаро се намръщи.

— И що за плячка би могло да е това?

— Ами самите те, разбира се.

След тези думи азатанаят отметна овчето си наметало, пусна го да се смъкне на земята, остана по дебелия си опърпан кожен елек, с широкия колан с железните халки, чакащи да накачат по тях каменоделските сечива, и тръгна към фургона. Загледан с гняв в широкия гръб на чуждоземеца, Спаро премълча напиращите в устата му думи, макар вкусът им да се оказа неприятен за небцето. Азатанаят можеше да е майстор в извайването на камък и в кръвта му можеше да тече дивата и груба магия на земята, но тези дарби не бяха извинение да обижда.

Кажеше ли на лорд Андарист за този разговор обаче, несъмнено щеше да се приеме за дребнавост, нищо повече от отражение на ревността му. Едно беше да те смятат за един от най-добрите зидари сред сънародниците ти, но тези натрапвания на азатанаите бяха като сол за отворени рани.

Въздухът затрептя от невидимия заряд, надигнал се като дъх от земята. Десетината работници замърмориха и се отдръпнаха още назад по купищата пръст и дъски за скелето от другата страна на главния път. Като се мъчеше да надвие безпокойството си, Спаро загледа как камъкът на домашното огнище се надигна от каруцата. Воловете бяха разпрегнати и отведени настрани, за да не изпаднат в паника при пробуждането на азатанайската сила. Висшият зидар закрачи към къщата и огромният базалтов блок се понесе след него като вярно куче. Там, където камъкът преминеше обаче, земята хлътваше надолу, сякаш се огъваше под огромната му тежест. Малки камъчета се завихряха и излитаха настрани, изхвърляни сякаш от преминаването на огромно колело, докато други се трошаха на прах. Пращящата енергия, изпълнила въздуха, започна да излъчва зной, съсухряше тревата наоколо и димът се виеше по пътеката, докато азатанаят водеше камъка за огнището към мястото му.

Спаро чу тропот на копита, обърна се и видя лорд Андарист и братята му тъкмо когато излязоха от сянката на близките дървета. Тримата дръпнаха рязко юздите и загледаха сцената пред себе си. Без да им обръща внимание, азатанаят продължи напред, базалтовата плоча се плъзгаше след него ниско над земята.

Той мина през полукръглото празно пространство пред къщата и продължи към широката рампа, очертаваща подстъпа към изкопа, който чакаше оформянето на каменния зид. Под реещия се във въздуха камък рампата се огъна и през отъпканата пръст плъзнаха цепнатини.

Андарист слезе от коня и се приближи към Спаро, който се поклони и каза:

— Милорд, помолих азатаная да изчака пристигането ви, но той нямаше търпение.

— Няма значение, Спаро — отвърна Андарист, приковал очи в каменната плоча за огнището, докато тя се плъзгаше над прага. Стените все още не бяха достатъчно високи, за да скрият гледката, докато Висшият зидар водеше творението си към пръстения под на бъдещата Голяма зала. Плочата оставяше след себе си хлътнала диря, докато подхождаше към плитката дупка.

— Невежливо е да…

— Забавянето е по наша вина… заради времето на юг.

Лорд Аномандър дойде до брат си, а Силхас Руин сякаш се примири да остане на коня си малко по-назад. Първият син на Майка Тъма заговори:

— Казват, че земната магия намира най-вярната жила на силата си в определени времена на деня — и нощта, — затова, предполагам, Висшият зидар не е искал да се бави. — Погледна лорд Андарист и добави: — Това го помолих.