Ковачница на мрак

Допреди не много години, всъщност по-малко, отколкото си струваше да мисли за това, Коря Делат бе живяла в друг век. Слънцето тогава бе по-ярко, по-горещо и когато бе носила куклите си, десетина или повече, по тесните, коварни каменни стъпала към платформата на Орлово гнездо, ги нареждаше под лъчите му, задъхана от възбуда. Защото това бе нейният свят, ясно очертан с ниските стени, обкръжили платформата и хвърлящи съвсем смътни сенки, а летният вятър надигаше зноя от камъка като изпълнено обещание.

Тук горе, в онзи изгубен век, винаги й се беше струвало, че всеки миг ще разгърне криле, всеки миг ще се понесе нагоре в безкрайното небе. Беше великан за своите кукли, богиня, нейни бяха ръцете на творението и дори без криле можеше да стои и да ги гледа отвисоко, да се пресяга, за да ги намести, както иска, да извърти лицата им нагоре, за да може да вижда зашитите им усмивки или закръглените в изненадано „О“ уста и блесналите им изпъкнали очи от полускъпоценни камъни — гранат, ахат и кехлибар — лъскави и засияли, докато пиеха буйната светлина.

Летата бяха по-дълги тогава и дори да бе имало дъждовни дни, тя не ги помнеше. От Орлово гнездо можеше дълго да гледа необятния свят отвъд нея и куклите й, малките й заложници. Хълмовете Арудайн обрамчваха като гирлянди севера, само на левга от крепостта, а от картите, които Хаут й бе позволил да разгледа, тя знаеше, че тези хълмове се точат повече или по-малко в посока запад-изток и свършват чак в граничните предели на владяната от Тайст територия далече на изток. На запад пък леко възвиваха в северна посока, очертавайки южния край на просторна долина, където обитаваха Тел Акаи. Ако погледнеше право на изток, можеше да види хълмистите степи на Простора Джеларкан и тъй наречената Спорна територия и й се струваше, че пази в спомените си гледки със стада, осеяли земята на тъмни петна, но може би тези образи идеха от древните гоблени в кабинета на Хаут, а и все едно, огромните същества вече странстваха само в ума й и никъде другаде. На юг можеше да различи два пътя, обрасли с бурени още тогава. Единият водеше на югозапад, другият на югоизток. Единият, знаеше сега тя, водеше към Омтоуз Феллак, Празния град. Другият стигаше до източните погранични земи и по него тя беше пътувала за първи път, от света, който бе познавала като дете на малкия дом Делак в селото на Тайст, наречено Ейбара, до тази, най-северната цитадела на Джагът, в страната, която те вече не владееха, но продължаваха да обитават.

По тази причина Хаут често се беше надсмивал на понятието „спорна територия“, но също тъй беше изтъквал безразличието на джеларканите или може би, предвид пораженията, които бяха претърпели от тайстите, неспособността им да претендират за нови земи под тяхна власт. Освен това въпросната земя вече беше празна, не ставаше почти за нищо друго, освен за паша, а начинът на живот на джеларканите не включваше отглеждането на домашни животни. Нямаше нищо за оспорване и всичко приличаше по-скоро на поредния безсмислен спор между съседи, тропане с крака и затаяване на дъх, и гняв, който можеше да свърши с проливане на кръв. Хаут с право се надсмиваше над такива неща.

В спомените си не можеше да намери и най-малкия намек, че е виждала някога джелек. Територията на изток приличаше на полупустинна земя, обрасла с бурени и тръни, и там властваха неумолими ветрове, излъскали скалната твърд. Беше място недостъпно за проучванията й, освен оттук, от върха на Орлово гнездо, където напрягаше очи към мътните далечини и виждаше само онова, което можеше да съживи въображението й. Но пък точно така бе проучвала всичко извън цитаделата. Хаут я беше държал вътре, откакто я бяха поверили на грижите му — изолирана, заложница на всичко и на нищо.

Вече знаеше, че джагътите не разбират много добре традицията на тайстите да дават и получават заложници. Определено никога не бяха пращали някое от децата си на изток, а и не беше чудно, след като тези деца бяха такава рядкост. Все едно, Хаут беше говорил за наложения й затвор само като за възможност за образование. Беше поел отговорността да я учи и макар да беше необикновено суров учител… е, той все пак беше джагът.

Куклите й напоследък си оставаха в стаята й. Години бяха минали, откакто за последен път бяха погледнали слънцето в небето, с техните отворени в изненадано „О“ усти и вечните си усмивки. Понякога изненадата и радостта просто повяхват. Понякога светът се смалява, докато стане не по-голям от една мъничка площадка на върха на кула, и тогава богинята свършва игрите си, и вече не намества безчувствените си деца. Понякога заложниците просто умират изоставени, а властта над трупове не е никаква власт.