Ковачница на мрак

Този ден обаче тя беше богиня, обзета от нещо, което можеше да е страх или навярно тревога, а сърцето й туптеше бързо, докато стоеше сама на платформата и гледаше двайсетината джелеки, приближаващи се към крепостта. Нямаше спор, че се канят да се обърнат към Хаут с насилие или със заплаха — не можеше да се сети за никаква друга причина да нарушат забраната за преминаване на границата в джагътска територия. Разбира се, това беше територия, която вече никой не владееше. Дали тези древни врагове идваха, за да я поискат за себе си?

Не беше имало никакви образи на тези същества по гоблените, статуите и фризовете на цитаделата, но какво друго можеше да са? Идваха от изток, от Просторите на Джеларкан, и не бяха от старите тревопасни зверове — тя виждаше черните кожени сбруи на мършавите им тела; виждаше блясъка на железни остриета, стегнати на предните им крайници, и нащърбените кръгове, проблясващи на изгърбените им рамене. Пристъпваха приведени като кучета, с черни или петнисти козини, лицата им, дълги като зурли, почти неразличими под шлемовете им от щавена кожа — като хрътки на лов, но бяха господари сами на себе си.

Казваха, че джелеките са родственици на джхеките от далечния юг, но много по-големи. Коря се успокои от тази мисъл, тъй като тези джелеки бяха големи почти колкото бойни коне. Макар да наподобяваха кучета, за тях казваха, че били разумни и притежавали магия, за която тя знаеше само, че е соултейкън, макар това за нея да не беше нищо повече от дума, също толкова безсмислена, както толкова много други думи, които Хаут й беше изричал през годините на пленничеството.

Знаеше, че господарят й е в течение за това нахлуване. Нищо не идваше в земята му, без той да го знае, колкото и леки да бяха стъпките, колкото и рехав — полъхът във въздуха. Освен това той я беше пратил тук горе съвсем преди малко, заповедта му беше груба и рязка — отначало си бе помислила, че е направила някакво прегрешение, недовършена работа, книга, оставена отворена, но беше достатъчно разумна, за да не пита. С думи той можеше да наранява дълбоко и дори да имаше хумор, тя все още не го беше забелязала. И все пак се стъписа, когато чу как тежката желязна порта се отвори с грохот и когато видя излизащия през нея Хаут. Вече не носеше сивия си прояден от молци вълнен халат, а беше облякъл дълга до глезените черна ризница със застъпващи се железни люспи, предпазващи прасците и обутите му в ботуши стъпала, същото метално плетиво лъщеше и по широките му рамене. От широкия заден ръб на шлема му от черно желязо провисваше синджир като сплетена коса. Когато се спря и се извърна, за да погледне нагоре към Коря, тя видя още брънки, замрежили лицето му и провиснали покрай огромните му зацапани бивни.

На широкия колан на кръста му висеше меч, но той не посегна към дългата му увита с кожа дръжка — ръцете му в металните ръкавици останаха отпуснати на хълбоците, щом се извърна отново с лице към джелеките.

Хаут беше учен. Непрестанно се оплакваше от крехки кости и артрит. Коря вярваше, че е древен, макар да нямаше доказателства за това. Презрението му към воините можеше да се сравни само с отвращението му от войната и идиотските й причини. Никога не беше виждала бронята, която бе облякъл сега, нито оръжието, което носеше. Изглеждаше невъзможно, че може да се движи с толкова тежко снаряжение, и все пак го правеше с изящество, с лекота, каквато тя никога не беше виждала у него.

Орлово гнездо сякаш се измести под нея и светът се плъзна в огромния си впряг. С пресъхнала уста тя загледа как господарят й закрачи право към джелеките, застанали в накъсан ред срещу него.

Спря на десет крачки от тях и… нищо.

Разбира се, джеларканите не можеха да оформят думи, не и от зверските си гърла. Ако говореха, беше другояче, и все пак в ума й нямаше съмнение, че в момента се води разговор. А след това Хаут вдигна ръка и смъкна шлема си, дългата му, черна и прошарена с желязносиво коса се смъкна на мазни въжета и тя видя как отметна глава, и чу смеха му.

Дълбок, отекващ, звук, който не се вместваше в света на Коря, звук толкова неочакван, че можеше да накара и богиня да се олюлее, високо в своето гнездо. Като тътен от самата земя, звукът я разтърси, извиси се към небето като пърхащи криле.

Джелеките се замъглиха, сякаш погълнати от черен дим, и след миг на мястото на зверовете стояха двайсет воини. Започнаха да смъкват шлемовете си с дългите зурли, да развързват остриетата от китките си и да ги хлъзгат в клуповете на кожените си сбруи. Ръбатите метални кръгове щръкнаха зад главите им като качулки.

Това, което успя да види от лицата им, не беше повече от тъмни петна от черни бради и мръсна кожа. Бронята им бе от щавена кожа, а иначе бяха облечени сякаш от глава до пети в рунтави животински кожи. Тръгнаха напред, като се олюляваха колебливо.

Хаут се обърна, погледна нагоре към нея и ревна:

— Гости!