Ковачница на мрак

Никога не бяха имали гости. Търговците просто се отбиваха, а които се задържаха за нощта, вдигаха бивак извън стените. В много по-редки случаи можеше да дойде друг джагът, за да подхване някой непонятен спор с Хаут — неохотна, болезнена размяна на думи, — след което се махаше, като често напускаше посред нощ, и Хаут беше кисел и намръщен след това.

Джелеките сякаш изобщо не й обръщаха внимание. Виното се лееше като вода и оригвания и пръхтене придружаваха всяка глътка. Сред джелеките нямаше жени и Коря се зачуди дали освен воини не са някаква секта или братство. Сред Тел Акаи можеше да се намерят монаси, заклели се да носят оръжие, което сами си изковаваха от сурова руда. Може би тези джелеки бяха заклети по същия начин — не бяха свалили оръжията си в края на краищата, макар че Хаут беше смъкнал бойното си снаряжение още щом влезе в залата.

Воинът, който седеше отляво на Коря, се буташе в нея, мускулестото му рамо и ръката му я блъскаха непрекъснато. Джелека срещу тях като че ли го досмеша от неудобството й и той ревна:

— Саграл! Внимавай, дръвник такъв, да не паднеш в скута й.

Груб смях съпроводи думите му, а Хаут само изсумтя и посегна за стомна вино. Наля си и подхвърли:

— Повече внимавай да не събудиш гнева й.

Този, който бе заговорил, повдигна рунтавите си вежди.

— Какво, да не си го понасял, капитане?

„Капитане?“

— Не съм, но тя е Тайст, и е млада. Чакам го да дойде още откакто пристигна тук, и още чакам. Сигурен съм, че го има, макар че колкото и зъл да съм с нея, още не съм успял да го събудя.

Саграл я сбута отново и почти натика широкото си нашарено с белези лице в нейното.

— Гневът е знак за остър ум, не, ами за разум изобщо. — Черните му очи се впиха в нея. — Тъй ли е? Толкова години джагътски глупости да не са потушили всяка искра? Ако изобщо си имала искра де.

Тя го изгледа спокойно, без да се дърпа, и не отвърна нищо.

Очите на Саграл се облещиха, а след това се извърнаха към Хаут.

— Няма ли е?

— Не ми е казвала — отвърна Хаут.

Грубияните се разсмяха отново и вече й се дощя да не й обръщат внимание, както в началото, но май вече щеше да е прицел на всяка шега. Обърна се към Хаут.

— Господарю, моля да бъда извинена.

— Невъзможно — отвърна Хаут. — В края на краищата те са тук за теб.

Типично за него, Хаут не обясни нищо и Коря остана на масата. Безчет въпроси изпълваха ума й. Бяха му дали титла. Бяха го нарекли „капитан“. Това беше военно звание като в легиона на Урусандер, или при форулканите. Но заложници никога не се даваха на войници: войниците все пак нямаха благороднически титли. Да не би хората й да бяха сгрешили, като я бяха пратили тук?

Не, това беше безсмислено. Ако тя…

— Капитане — каза воинът срещу нея и резкият му тон я измъкна от обърканите мисли, — без доверие не може да има мир. Ти, между всички нас, най-добре знаеш тази истина. В този дар ще намерим име, и то ще е име доблестно.

Хаут кимна бавно — всички на масата вече се бяха смълчали, наострили уши.

— И искате да сплетете своя жест с онова, което аз имам власт да ви дам. В замяна на какво?

— Мир.

— Аз имам мир, Руск.

Говорещият се ухили и оголи два реда остри зъби.

— Нищо не трае вечно.

Хаут изсумтя и отново посегна към чашата си.

— Пораженията ви от Тайст на нищо ли не ви научиха, псета?

Усмивката на Руск се стопи и Саграл отвърна вместо него:

— Нямате Погранични мечове. Нямате легиона на Урусандер. Нямате Домашните мечове на Висшите фамилии. Питаш какво сме научили, капитане? Армията ви я няма. Това сме научили.

— Никога не сме имали армия, Саграл — отвърна Хаут и вертикалните резки на зениците му се присвиха сякаш под ярка светлина. — Ние сме Джагът. Армиите за нас са проклятие и войната не е по вкуса ни. Изправим ли се пред глупаци, които се обявяват за наш враг, просто ги унищожаваме. И сме безпощадни. Столетия наред сте ни подлагали на изпитание и всеки път сме ви отхвърляли.

— Идвахме на малки глутници — изръмжа в отговор Саграл. — Този път ще дойдем хиляди.

— Когато идвахте да правите набези с малките си глутници, Саграл, се задоволявахме да ви прогоним, като избивахме само по малко от вас. Дойдете ли с хиляди, сдържаността ни ще свърши.

Руск — смучеше бучка захар — впи очи в Коря и каза:

— Ще я върнем в дома й непокътната, капитане.

— Системата със заложниците не действа така — отвърна Хаут и бавно поклати глава. — Договорът ви с Тайст изисква заложници от вас — от собствената ви кръв. Не може да заемете от някой друг вместо жертвата, която трябва да направите. Тайст ще приемат само заложници джелеки.

— Но те не ни предлагат никакви! — сопна се Саграл.

— Защото вие загубихте войната, Саграл. Изправени сте пред прост избор: отстъпки или унищожение. С присъствието ви виждам какъв избор сте направили. Сега трябва да се примирите с него или отново да почнете война.

— Джелеките не са роби!

Хаут погледна Коря.

— Заложничке, смяташ ли се за роб?

Тя знаеше какъв отговор очаква от нея, но това, което мотивира отговора й, бе мисълта, че може да отпътува с тези зверове.