Ковачница на мрак

Стъписана, уплашена, Коря помисли за куклите в стаята си, всяка от които очакваше живот, всяка от които очакваше предопределението, което можеше да им даде само богиня. Не се бяха движили от години. Лежаха натъпкани в тъмното, в един каменен скрин.

— На разсъмване напускате — каза Хаут на джелеките. — Сами.

— Ще съжалиш за това — закани се Руск.

— Още една заплаха от ваша страна — отвърна Хаут — и шайката ви ще събуди гняв. Той като нищо би могъл да ви изхвърли да спите вън под звездите, както подобава на груби псета, които нищо не разбират от чест. Или, ако прецени, че сте неспасяеми, може просто да ви избие всички.

Коря видя как лицето на Руск пребледня под мръсотията. Той стана, махна с ръка и всички останали воини избутаха столовете си назад и посегнаха към оставеното си снаряжение.

— За гощавката — изръмжа Руск — ти благодарим, капитане. Когато следващия път пируваме в тази зала, ще е върху натрошените ти кости.

Хаут също стана.

— Значи трепериш в сънищата си, джелек. Сега да ви няма. Приключих с вас.

Щом джелеките се изнизаха вкупом навън и Коря се приготви да почисти остатъците от пира, Хаут махна разсеяно с ръка и каза:

— Тази нощ ще пробудя магията на Омтоуз Феллак, Коря. Върни се в стаята си.

— Но…

— Магията има цена — прекъсна я той. — Най-малкото ще ми помогне да обезпаразитя тази зала. Хайде, в стаята си. Няма защо да се боиш от онези соултейкън.

— Знам — отвърна тя. — Господарю, превърнал сте ме в съсъд… добре, но не го чувствам. Не съм празна отвътре. Не съм в мир.

Думата сякаш го изненада.

— Мир? Не съм говорил за мир. В отсъствието, Коря, има копнеж. — Странните му очи се впиха в нея. — Нима не копнееш?

Да. Беше разбрала истината за това още когато бе казал какво има вътре в нея. Беше богинята, чиито деца й бяха омръзнали, беше видяла как летата стават все по-къси, прошарени с нетърпение, но не беше знаела какво може да дойде на мястото на изгубения век.

— Спи тази нощ — каза Хаут с тон, какъвто никога преди не бе чувала от него. Беше почти… нежен. — На заранта, Коря, уроците ще започнат сериозно. — Извърна лице. — Последната ми задача очаква и двама ни — и ще бъдем достойни за нея. Това обещавам.

Махна отново и тя бързо излезе от стаята. Почти й се виеше свят.

Каретата беше спряла пред величествения някога вход на дома Делак. Самотният кон стоеше унило, клатеше глава и дъвчеше юздечката. Пътуването, което го очакваше, щеше да е мъчително, защото каретата беше тежка и преди години щеше да я тегли четворен впряг. Отвъд нея, едва видимо от мястото, където стоеше лейди Нерис Друкорлат, малкото момче си играеше до овъглените руини на конюшните и се виждаше, че ръцете му са почернели от сажди, а и коленете му също.

Тук, в това запуснато имение, това беше битка, която Нерис изобщо не се надяваше да спечели. Но детството е кратко нещо и в тези тревожни времена тя щеше да направи всичко, което й бе по силите, за да го съкрати още повече. Момчето трябваше да бъде изтръгнато от капризите на детското си въображение. Благородството се раждаше в суровите ограничения на подобаващото поведение и колкото по-скоро внук й се обвържеше с неизбежностите на пълнолетието, толкова по-скоро щеше да намери мястото си като наследник на древния си род. И с подходящото напътствие един ден щеше да го върне до блясъка и мощта, която бе имал някога.

И тя не искаше и да чуе онази ужасна дума, онова жестоко определение, което висеше над Орфантал като крило на присмехулна сврака.

Копеле.

Никое дете не може да избира. Користната глупост на майка му, жалкият патос на пияния му баща — това не бяха престъпления на момчето и другите нямаха право да очернят невинността му. Хората често са толкова зли. Жадни за строго осъждане, жадни за злобно презрение.

„Раненият ще наранява.“ Тъй казваше поетът Галан и по-верни думи не бяха изричани. „Раненият ще наранява/ и ще се помнят раните.“ Тези стихове бяха от последната му книга, злокобно озаглавена „Дни за дране“, която бе издадена в началото на сезона и продължаваше да разпалва негодувание и разгорещени осъждания. Разбира се, истински цивилизованите домове можеха да погледнат неприятните истини, без окото им да мигне, и ако Галан в куража си бе опрял ножа в културата на Тайст и беше обелил кожата й, не беше ли този гняв доказателство, че е прозрял вярно?

Много неща, достойни за презрение, можеше да намери човек в собствената си раса и баналността за гаснещата слава наистина бе горчива за понасяне. Един ден щеше да дойде прераждане. И ако човек имаше ясен поглед и обмислеше добре нещата предварително, то в раждането на нов трескав век родословната линия можеше да избуи в нов живот, да стане ядро на невъобразима мощ. Възможността щеше да дойде, но не в нейното време. Всичко, което правеше, трябваше да послужи на бъдещето и един ден те щяха да го разберат. Един ден щяха да разберат жертвите й.