Ковачница на мрак

В Ейбара идваха войници. Някои бяха загубили ръка, крак или око. Други бяха със заздравели рани, но умираха от ножове в гърдите, сякаш оръжието ги беше преследвало чак от онези далечни битки, в които се бяха сражавали. Метнато във въздуха, лети сребристо и невидимо в нощта, гони, намира, накрая настига. Да убие човека, когото е трябвало да убие седмици, месеци по-рано дори.

Но този войник, който се нарече Айвис, беше дошъл, за да отведе майка му.

Не обичаше да гледа как хората плачат. Готов беше да направи всичко, за да ги накара да спрат да плачат, и в ума си, в онзи въображаем свят на борба и геройство, в който живееше, често се заклеваше, че ще помогне на нещастна жена. А след това с бой си пробиваше път през половината свят в името на тази клетва. Докато тя го убиеше, като нож, промъкнал се от далечното минало.

Момчето гледа след впряга чак докато той не изчезна от погледа му. И тогава устата му се раздвижи, и изрече безмълвно дума.

„Майко?“

Имаше далечни войни, където омраза сплиташе оръжия и кръв се плискаше като дъжд. И имаше войни в една-единствена къща или в една-единствена стая, където любовта умираше със смъртта на герои и плач изпълваше небето. Навсякъде имаше войни. Той знаеше това. Имаше войни, и толкова, и всеки ден той умираше, поразен от онзи нож, който го преследваше по целия свят, точно както беше направил с дядо му.

Но засега щеше да се крие в сенките, в конюшните, които се бяха подпалили и умряха всички коне, освен един. И може би да се промъква в гората зад стобора, за да се срази в нови битки, да губи всеки път, защото истинските герои винаги губят, нали? Смъртта винаги ги догонва. И денят щеше да изтече бързо, както винаги.

А после дойде викът от кухнята, та светът да свърши за още една нощ.

Сандалат си помисли, че го видя, там в сумрака, призрачен до една от оцелелите все още стени на изгорялата конюшня, но пък може просто да си го беше въобразила. Умът й нямаше здрави устои, или така поне казваше винаги майка й. А въображението, което бе завещала в изобилие на сина си, не беше ценно качество в тези напрегнати времена.

Въздухът в каретата беше спарен и вмирисан на плесен, но пантите на страничните прозорци бяха заяли от ръжда и мръсотия и единственият свеж полъх, който стигаше до нея, идваше от говорната кутия, водеща към дървена тръба, която се издигаше до капрата, на която седеше кочияшът. Тя едва го познаваше — бяха го наели от селото само за тази задача — и ако му извикаше, за да го помоли да й помогне с отварянето на прозорец, тази история скоро щеше да се разнесе из кръчмите — пропадналият дом и неговата прокълната, негодна за нищо дъщеря. Щеше да има смях, подигравки и презрение. Не, нямаше да го моли за нищо.

Под тежките й дрехи потече пот. Седеше колкото можеше по-неподвижно с надеждата, че това ще помогне, но нямаше какво да прави, нищо, с което да ангажира ръцете и ума си. Люшкането и друсането беше твърде силно, за да се заеме с ръкоделие. А и се вдигаше прах, прорязан от ярките тънки лъчи слънчева светлина. Усещаше как полепва по лицето й и ако по страните й имаше сълзи — а знаеше, че трябва да има, — вадичките щяха да потъмнеят от мръсното. Грозно и срамно.

Помнеше първия си път като заложница. Помнеше времето си в Цитаделата, секващата дъха възбуда от всички онези хора в безчетните великолепни стаи, високите знатни воини, които винаги се радваха на малкото момиченце, мотаещо се в краката им. Помнеше богатството — толкова много богатство — и беше започнала да вярва, че това е нейният свят, светът, за който се е родила.

Бяха й дали стая, горе по едно вито стълбище. Там често сядаше и чакаше, зачервена и възбудена, камбаната да възвести часовете за храна, когато хукваше надолу, обикаляше и обикаляше по онези вечно извиващи се стъпала, за да се втурне в трапезарията — а те се смееха радостно, щом я видеха.

През по-голямата част от онази първа година се беше превърнала в центъра на внимание в цялата Цитадела, почитаха я като малка кралица и винаги край нея бяха тримата воини синове на лорд Нимандър, за да хванат ръката й всеки път, щом посегнеше, всеки път, щом изпиташе нужда да се почувства в безопасност. Помнеше възхищението си от бялата коса на Силхас Руин, червения блясък в очите му и дългите му пръсти. И топлата усмивка на Андарист — Андарист, за когото мечтаеше, че ще се омъжи един ден. Но този, когото истински боготвореше, беше Аномандър. Изглеждаше здрав като камък, стоплен от слънцето и огладен от ветрове и дъжд. Чувстваше го като огромно крило, закрилящо, загърнато около нея, и виждаше как другите се отнасят с почит към него, дори братята му. Аномандър: най-обичаният от Майка Тъма и най-обичаният от детето заложник в Цитаделата.