Ковачница на мрак

— От бреговете на Дорсан Рил — измърмори Айвис и кимна. Взе мокрия парцал от ръцете на ефрейтор Ялад и се наведе да избърше челото на Сандалат. Камъчета се даваха в израз на обич. Всички си носеха по няколко — най-вече от близки и приятели. „Но цели делви, пълни с тях? Цяла проклета каса с камъчета?“

— Доста ухажори май — рече Силен, сложи запушалката и я натисна здраво с длан.

Айвис го изгледа накриво.

— Ако това беше шега, Силен, ще…

— Не, сър! — бързо отвърна Силен, прибра делвата и затвори капака. — Моля за извинение, сър. Какво знам аз за хубави дъщери от благородни домове?

— Не много, явно — съгласи се Айвис. — Заключи я, проклет да си. И ми върни ключа.

— Съвзема се, сър — каза ефрейтор Ялад.

— Благословена Майко — промърмори Айвис и въздъхна облекчено, като видя как клепачите й трепнаха и се отвориха.

Тя го зяпна недоумяващо. Айвис зачака в погледа й да се появи някакво разбиране, но май нямаше да стане скоро.

— Заложник Сандалат Друкорлат, аз съм капитан Айвис. Водя ескорта ви до дома Дракони.

— Каретата…

— Вече няма да ни трябва, госпожо. Пътеката пред нас става само за езда. Можете ли да седите на кон?

Тя се намръщи и бавно кимна.

— Ще останем тук още малко — каза Айвис и й помогна да се надигне. Тя забеляза, че е полуразсъблечена, и Айвис взе горното й наметало и я загърна. — Бяхте се претоплили в каретата — обясни й. — Припаднахте. Сериозно ни изплашихте.

— Изтощена съм от въображение, капитане.

Той я изгледа мълчаливо, мъчеше се да проумее думите й.

— Вече съм по-добре — добави тя с измъчена усмивка. — Жадна съм.

Айвис даде знак и един войник се приближи с манерка.

— Не много наведнъж — посъветва я Айвис.

— Държите ключа ми, капитане.

— Стягаше гърлото ви, госпожо. — Сандалат погледна към касата и той добави: — Ще направим носилка между двама конници. — Усмихна й се. — Представа нямам какво има вътре, но е адски тежка. Младите жени с техните тоалети — помадите и парфюмите, изглежда, край нямат. Знам — дъщеря имам, видите ли.

Сандалат наведе очи и като че ли се съсредоточи върху манерката. После отново го погледна с тревога.

— Кочияшът…

— Отпратих го, госпожо.

— О. А той…

— Не. Заклевам се в честта си.

Тя като че ли се канеше да пита още неща, но нямаше сила. Отпусна се, готова сякаш отново да припадне.

— Госпожо? Добре ли сте?

— Ще се оправя — увери го тя. — И колко е голяма тя?

— Коя?

— Дъщеря ви.

— Само с няколко години по-млада от вас, госпожо.

— Хубава?

— Е, аз съм баща й… — А след това се усмихна кисело. — Но още доста има да поумнява, бих казал.

Сандалат се пресегна и го докосна над лакътя, както можеше да направи принцеса с коленичил поданик.

— Сигурна съм, че е много хубава.

— Да, госпожо. — Айвис се изправи. — Моля да ме извините за малко — трябва да нагледам бойците си и да се погрижа за касата. Съберете сили, госпожо, и когато почувствате че можете, ще продължим пътуването си до дома Дракони.

Щом заобиколи от другата страна на каретата, Силен се доближи и рече:

— Майката да ни е на помощ, ако прилича на вас, сър. Онази ваша дъщеря де.

Айвис се намръщи.

— Тази твоя уста, войник, ще те докара да ни гледаш от дъното на някой нужник.

— Да, сър. Просто не знаех, че имате дъщеря. Ъъ, трудно ми е да го схвана, сър.

Зад тях ефрейтор Ялад изсумтя.

— Наистина ли си толкова тъп, Силен?

— Погрижи се за носилката, Силен — каза Айвис.

— Слушам, сър.

Читавите хора не случайно имат две ръце. Едната да посягаш за неща, другата — да държиш неща настрана. Галдан беше загубил ръката, която държеше неща настрана, и сега, когато всяко изкушение се доближеше до него, го сграбчваше и го поглъщаше жадно.

Открил беше това жестоко проклятие в дълбините на евтино вино, а след това — в една млада невинна жена, която живееше само за да бленува за по-хубав живот. Е, той й го беше обещал, нали? Този по-хубав живот. Но дланта, която докосваше, беше на грешната ръка — единствената, която му бе останала, — допирът само мърсеше и оставяше отоци, зацапваше съвършената плът, към която не трябваше изобщо да е посягал.

Любовта няма нито ръце, нито крака. Нито може да побегне, нито да сграбчи, не може да избута дори, колкото и да се опитва. Оставена да лежи на земята, без да може да мръдне, плачеща като изоставено бебе — може да я откраднат; може да я ритат, докато закърви, или да я бутнат по склона на хълм, или в пропаст. Може да я удушат, удавят, изгорят, докато остане само пепел и овъглена кост. Може да я научат как да иска и иска вечно, колкото и да е преяла. А понякога любовта е само нещо, което да влачиш след себе си на верига и с всяка стъпка все повече натежава, и когато земята се разтвори под нея, те дърпа надолу и надолу, дотам, където болката не свършва никога.

Ако имаше две ръце, щеше да я промуши в сърцето.