Ковачница на мрак

Войните й ги отнеха всички, баща и синове, и когато лорд Нимандър се върна преждевременно, окуцял и сломен, Сандалат се сгуши в стаята си, смразена от ужас при мисълта, че някой от закрилниците й издъхва на някое далечно бойно поле. Бяха се превърнали в стени на собствения й дом, в личния й дворец и тя беше тяхната кралица, завинаги и вовеки веков. Как можеше изобщо да свършват такива неща?

Зад прозореца на каретата се нижеха едноетажните къщи на селото, а пред тях тук-там се движеха смътни фигури, повечето спираха и зяпваха към нея. Чу няколко приглушени вика, отправени към кочияша, чу грубия му приглушен смях, чу нечий пиянски рев. Затаи дъх и се присви, за да скрие лицето си от зацапания с прах прозорец. Зачака сърцето й да се успокои. Каретата подскачаше по дълбоките коловози и я подмяташе насам-натам. Стисна ръце в скута си.

Въображението й беше изтерзано. Труден ден беше този.

Ейбара беше селище, прочуто със своя растеж, с богатството си, преди войните да му отнемат всички млади мъже и жени. И то по времето, когато домът Друкорлас беше на ръба да стане Велик дом. Когато накрая я върнаха, като дар, изгубил красотата си, предназначението си, се беше стъписала от бедността на дома си — от селото, голямата фамилна къща и от грохналия й, разнебитен двор.

Баща й току-що беше умрял, донесъл рана от войната, която изведнъж забрала — поразила го преди някой лечител да успее да помогне. Трагична, стъписваща смърт, а за нея — нова празнота, заменила стара празнота. Майка й винаги беше пазила мъжа си — бащата на Сандалат — за себе си. Обясняваше с егоизма си това, че гонеше дъщеря си от стаята, това, че държеше вратата затворена. Имаше приказки за друго дете, но не беше дошло никакво дете и след това баща й си бе отишъл. Сандалат го помнеше като висока безлика фигура и повечето й спомени за него бяха от тропота на ботушите му по дървения под в стаята над спалнята, докато крачеше нощем.

Сега майка й изобщо не говореше за него. Беше вдовица и тази дума като че ли носеше със себе си цялото богатство, което можеше да побере, но беше самотно богатство. Не обгръщаше никой друг освен самата Нерис. Междувременно бедността глождеше навътре от всички страни, като подронени речни брегове при пролетно наводнение.

Младият воин, който бе дошъл в Ейбара, еднорък и с премрежен поглед, беше променил света й по начин, който разбираше чак сега. Не беше просто детето, което й даде, или нощите и следобедите вън под небето, по моравите и долчинките на имението, когато я учеше да се разтвори и да го попие в себе си. Беше вестоносец от друг свят, външен свят. Не Цитаделата, нито къщата, където живееше майка й, чакаща вечно своя съпруг. Светът на Галдан беше сурово място на жестокост, на приключения, където всичко блестеше като нарисувано в златно и сребърно, където дори камъните под краката бяха драгоценни камъни, изсечени от ръката на бог. Сега го разбираше като свят на приказка, където храбрецът стои твърдо срещу злото и доблестта бди зорко над нежни сърца. И беше имало любов сред полята, сред обилие от цветя и горещи, ярки летни дни.

Това бе светът, за който шепнеше на сина си, когато му разказваше стари приказки, за да му покаже кой е баща му и къде е живял, великият мъж, който е бил, преди да духне свещта и да остави Орфантал да спи и да сънува.

Беше й забранено да говори истината: за позора от откритията за истинското минало на Галдан и за това, че Нерис беше пратила младия мъж в изгнание в земите на Джагът, и че беше дошла вест, че е умрял при неизвестни обстоятелства. Не, такива истини не бяха за сина й, не и за представата му за баща му — Сандалат нямаше да е толкова жестока, не можеше. Момчето имаше нужда от своите герои. Всеки има тази нужда. И за Орфантал баща му щеше да си остане мъж, неуязвим за позора, неопетнен от видими недостатъци, от очевидните слабости, които всяко дете рано или късно вижда в живите си родители.

Докато говореше вечер до леглото на сина си, тя пресъздаваше Галдан, изграждаше го от късчета от Андарист, Силхас Руин и, разбира се, Аномандър. Най-вече Аномандър всъщност. Чак до чертите на лицето му, до стойката, до топлината на ръката му, хванала ръката на едно дете — и когато Орфантал се събудеше нощем, когато всичко беше тъмно и тихо и можеше да е уплашен, трябваше само да си представи онази ръка, хванала неговата.

Синът й я питаше къде е отишъл? Какво е станало с баща му?

Велика битка срещу джелеки соултейкън, стара вражда с мъж, когото някога е смятал за свой приятел. Измяна, докато Галдан е давал живота си, за да защити ранения си лорд. Предателят му? И той мъртъв, издебнат от собствената си измяна — казваха, че се самоубил всъщност, — но никой изобщо не говори за това, нито дума. Всички тайсти скърбяха за тъжни събития, а след това се заклеваха повече да не говорят за това, за да засвидетелстват своята чест и своята скръб.