Ковачница на мрак

Има неща, в които едно дете трябва да вярва, съшити като дрехи или дори като броня. За да може след това да ги носи до края на дните си. Така вярваше Сандалат, а ако Галдан беше откраднал нейните дрехи със сладките си лъжи, за да я остави трепереща и сама… не, Орфантал нямаше да изстрада същото. Нямаше никога да изстрада същото.

Каретата беше като врящ казан. Изгаряща, стопена от жегата, тя се чудеше кой ще разказва на сина й приказки вечер. Нямаше кой. Но той можеше да се пресегне в тъмното, за да хване ръката на татко си, нали? Нямаше нужда да се безпокои повече за това — беше направила, каквото можеше, а гневът на майка й — жестокото обвинение на Нерис, че Сандалат е твърде млада, за да отгледа дете — е, беше доказала, че не е така, нали? Горещината я задушаваше. Беше й зле. Като че ли беше видяла Галдан в селото — мислеше, че го е видяла: залитна, сякаш се канеше да подгони каретата, а след това падна и се чу смях.

Въображението й се беше развихрило, горещината го влудяваше, а светът извън прозореца й се беше преобразил в нещо ослепително бяло, самото небе беше пламнало. Закашля в прахта на тази разруха, а конските копита вече биеха от всички страни, извисиха се гласове, копита тътнеха като барабани.

Каретата рязко спря, наклони се в крайпътния изкоп и тя се плъзна от седалката.

Потта по лицето й беше изсъхнала. Кожата й беше суха и хладна.

Някой я викаше, но тя не можеше да стигне до говорната кутия, не и оттук долу.

Резето изщрака, а след това вратата се люшна и се отвори, огънят отвън нахлу и я погълна.

— Кръв на Витр! — изруга Айвис, докато вадеше изпадналата в несвяст жена от каретата. — Тук вътре е горещо като в пещ! Силен! Вдигни платнище — трябва й сянка. Ефрейтор Ялад, стига си зяпал! Помогни ми да я измъкнем, глупако!

Обзе го паника. Заложничката беше бледа като самия Руин, лепкава на допир и отпусната като стъпкана парцалена кукла. А и защо бе навлечена с толкова дрехи? Той я положи на земята под платнището, което Силен вече изпъваше от едната страна на каретата, и започна да ги разкопчава.

— Ефрейтор Ялад, мокър парцал на челото й, бързо!

Ако умреше… ако умреше, щеше да има последици. Не просто за него самия, но за лорд Драконъс. Фамилията Друкорлас беше стара, почитана. Имаха само едно дете, тази жена тук, а и да съществуваха някъде братовчеди, това се губеше в мрак. Враговете на господаря му щяха да са жадни да видят кръв на ръцете на Драконъс заради този трагичен край, след като тъкмо напротив, господарят му бе поискал да направи жест, да вземе под грижата си последното дете на този угаснал род. Признание на традицията, почитане на старите фамилии — Консортът нямаше никакво желание да се изолира в безумно грабене на власт.

Смъкна още дрехи, пищен брокат, натежал като кожена броня, лен, зебло и вълна, а след това спря и изруга.

— Силен, смъкни онази каса — виж какво има в нея. Това трябва да е целият й гардероб!

Кочияшът беше слязъл от каретата, стоеше и гледаше зяпнал изпадналата в несвяст жена. Айвис се намръщи.

— Все едно, скоро ще оставим пътя, кочияш… тази може да язди, нали?

— Точно сега едва ли, сър.

— Когато се съвземе, глупако! Може ли да язди?

Мъжът повдигна рамене.

— Не мога да кажа, сър. Не съм от редовните слуги в къщата все пак.

— Не си ли?

— Разпуснаха повечето персонал, сър, трябва да има от две години вече. Земята е оставена на угар, понеже не остана кой да я работи. Хората просто измряха или заминаха, или заминаха и са измрели. — Почеса се по врата. — Приказваха да я направят на пасище, но за тая работа много хора не трябват, нали? Общо взето — довърши той, все още зяпнал жената, — хората просто вдигнаха ръце.

Силен и още двама смъкнаха тежката желязна каса.

— Заключена е, капитане.

— Ключът е тук — отвърна Айвис и свали голям ключ, увиснал на каишка от зачервената шия на жената. Хвърли им го, а след това погледна ядосано кочияша. — Тръгвай пеш — обратно за селото.

— Трябва да върна каретата! И коня!

— Някой от хората ми ще го направи. Хайде, разкарай се оттук. Чакай! — Айвис свали една малка кесия от колана си и я метна на кочияша. — Изобщо не си видял това — нито че е припаднала, нищо. Ясен ли съм?

Мъжът кимна.

— Ако чуя — продължи Айвис, — че случилото се тук се е разнесло в Ейбара, ще те намеря и ще накарам езика ти да престане да плещи завинаги.

Кочияшът отстъпи назад.

— Няма нужда да ме плашите, сър. Чух ви. Разбирам какво казвате.

Айвис чу изщракването на ключалката на касата и махна отново на кочияша да тръгва. Мъжът надникна в кесията, хвърли изненадан поглед към капитана и забърза по пътя.

Айвис се обърна към Силен.

— Отвори я.

Капакът изскърца и Силен се намръщи. Бръкна вътре и извади хубаво увита в парцали глинена делва като тези, в които държаха сайдер. Когато я разклати, дори Айвис чу странно трополене. „Не е сайдер.“ Силен го погледна учудено и капитанът кимна.

Войникът махна тежката запушалка и надникна вътре.

— Камъчета, капитане. Лъскави камъчета. — Кимна към касата. — Пълна е с такива делви.