Ковачница на мрак

— Нямам друга идея. — Погледна отпуснатото на земята тяло на Финара Стоун. — Съгласна съм с теб — капитанът трябва да се върне до външния пост колкото може по-скоро. Не е в състояние да ни води по дирята на странника, а без сериозен лечител като нищо може да умре.

— И какво предлагаш?

— Ще седне зад теб на коня ти — вързана за теб. И ще я откараш до външния пост. Аз ще проследя пришълеца.

— Фарор…

— Твоят кон е по-здрав и е отпочинал. Има моменти, когато трябва да яздим сами на тези патрули. Знаеш го, Спинок.

— Ако се събуди…

— Ще се разгневи, да. Но отговорността е моя. Може да си спести гнева за мен. — Стана. — Ти сам го каза: трябва да побързаме.

По време на подготовката Фарор се беше придържала към хладен професионализъм и не беше казала нищо, докато го гледаше как се отдалечи, гмурна се в нажежената като пещ пътека през тревите и изчезна от погледа й само едва след няколко удара на сърцето. Нямаше да има никакъв покой, никаква топлина, споделена помежду им. Бяха двама Стражи на Външния предел и ги чакаха задачи. Блещукаща съдба гъмжеше от опасности. Стражи умираха. Това бяха прости истини. Време беше Спинок да ги научи.

След това пое в тръс на запад, обратно по пътеката, по която беше яздила миналата нощ. На суровата слънчева светлина тревите изглеждаха още по-застрашителни и враждебни. Беше самозаблуда да си въобразяват, че познават света, че знаят всяка негова подробност. Винаги действаха невидими сили, по скрити схеми, които никой смъртен не можеше да проумее. В нейните очи животът не беше нещо повече от пресичане на непознати пътеки, една след друга. Това, което ги правеше, можеше да се опознае само ако проследиш една пътека, но това означаваше да изоставиш своята: онзи стремглав устрем към мястото, където свършват всички неща. Вместо това човек продължаваше напред, учуден — и често уплашен.

Погледнеше ли наляво, виждаше стената от черни треви, потръпваща, развълнувана и мъглива в дневната горещина. А знаеше, че из Блещукаща съдба има безброй пътеки. Навярно, ако можеше да й израснат криле като на птица, щеше да излети високо и да види всяка пътека, и може би да различи нещо като схема, карта на отговори. Щеше ли да й предложи облекчение това? Право напред границата се изпъваше като разбит път.

Най-после стигна до първия мъртъв вълк. Малки люспести плъхове бяха изпълзели от тревите, за да оглозгат трупа. Разбягаха се с приближаването й и се хлъзнаха като змии назад, за да потърсят подслон под дебелите стръкове. Тя подкара коня напред и стигна срещу отвора в тревите. Пролятата кръв беше почерняла, гъмжеше от насекоми и в горещината Фарор надуши вонята на бързо разлагаща се плът.

Дръпна юздите, изгледа за миг отвора и смуши коня през него.

Горещината сред високите стръкове я обгърна, задушаваща и свирепа. Конят изпръхтя, възбуден и изпънал уши назад. Фарор заговори тихо, за да го успокои. Вонята на кръв и сукървица лепнеше в гърлото й с всеки дъх, който поемеше.

Малко по-навътре се натъкна на още два мъртви вълка и откоси смачкана трева от двете страни. Спря коня, наведе се напред и надникна в една такава странична пътека. Едва успя да различи задните крака на трети вълчи труп. Изправи се и бързо преброи утъпканите ивици от двете страни.

Пет. Не можеше да има мъртъв звяр във всяка от тях, нали? Но засъхналата кръв беше навсякъде.

Продължи напред.

След петдесет крачки пътеката излезе на поляна и на поляната имаше още една избита глутница, четири вълка, разхвърляни със свирепи удари от двете страни на дълбоко разровена пътека, която цепеше право през центъра на поляната и изчезваше отсреща. Имаше нещо почти пренебрежително в начина, по който вълците бяха посечени и оставени да издъхнат от ужасните си рани.

Въпреки горещината Фарор Хенд потрепери, но прекоси поляната.

Продължаващата от другата страна пътека се стесни и конят и трябваше да избутва настрани дебелите остри стръкове — ръбовете им дращеха дървените плочи на бронята, пазеща краката и хълбоците му. Тежките стръкове се люшкаха и заплашваха да се огънат над нея и коня. Фарор извади меча си и започна да ги избутва от лицето и шията си.

Скоро реши, че това не е пътека на дивеч, защото вървеше много право, минаваше покрай потоци и извори, но не показваше отклонения. Посоката беше юг. Ако продължеше така, щеше да води към Карканас.

Пришълецът се беше придвижвал през нощта. Фарор не видя никакви следи от бивак или поне място, където да е отдъхвал. Вече беше късен следобед, небето беше без облаци, а светлината сякаш се беше втечнила във въздуха, като от пламъци, бушуващи под набъбваща кора, и тази светлина пъплеше през черните треви като зловещи езици. Никога не беше виждала такава светлина и светът наоколо изведнъж й се стори призрачен и зловещ. „Промени идат на този свят.“ Пот потече под копринените й дрехи.