Ковачница на мрак

Някъде на изток Спинок вече се приближаваше към външния пост, но сигурно щеше да стигне много след свечеряване. Тя знаеше, че той и Финара ще са в безопасност, докато са на коня. Вълците не обичаха конете, а освен това конете на Стражите бяха обучени за бой. И все пак се боеше за Спинок и Финара. Ако инфекцията на капитана се влошеше…

Излезе на нова поляна, а в другия й край стоеше жена, с лице към нея. Светлокожа, русата й коса разрошена и грубо отрязана до раменете. Беше гола, ако не се броеше заметнатата на раменете й люспеста кожа на вълк. Фарор успя да види жестоки изгаряния от слънцето почти навсякъде по тялото й.

Дръпна юздите, прибра меча си в ножницата, вдигна ръка и извика:

— Идвам с мир.

Не виждаше никакви оръжия, нито нож дори. Но в това нямаше никаква логика — вълците бяха избити с острие, а и златните кичури на жената бяха срязани като че ли със същото грубо пренебрежение.

„Много млада е. Тънка е като момче. Не е тайст.“

— Разбираш ли ме? Азатанай ли си?

При тази думи жената вдигна глава и очите й блеснаха рязко. После проговори:

— Разбирам твоя език. Но не е моят. Азатанай. Знам тази дума. „Азат древлид наратарх Азатанай.“ Хората, които не бяха родени.

Фарор Хенд поклати глава. Никога не беше чувала езика, на който заговори жената. Не беше азатанайски, нито форулкански.

— Проследихме те от морето Витр. Аз съм от Тайст, Страж на Външния предел. Името ми е Фарор Хенд, от рода на дома Дурав. Приближаваш се към границите на Куралд Галайн, дома на моя народ.

— Море ли?

— Можеш ли да ми кажеш името си? — попита Фарор.

Жената поклати глава.

— Отказваш ли, или не можеш да си спомниш?

— Не помня… нищо. Море?

Фарор Хенд въздъхна.

— Вървиш на юг… защо?

Жената отново поклати глава.

— Въздухът е толкова горещ. — След това се огледа и добави: — Май не очаквах това.

— Тогава ще ти дам име на тайст. Засега, докато паметта ти се върне. И ще те отведа до Карканас, където властва Майка Тъма. Приемливо ли е това?

Жената кимна.

— Наричам те Т’рисс.

Жената кривна глава и се усмихна.

— Родена от морето.

— Ще вървиш ли, или ще яздиш с мен?

— Животното ти изглежда полезно. И аз ще имам такова.

После се обърна и впи поглед във високите треви вляво от нея. Изведнъж нещо там се задвижи и Фарор посегна към копието. Черните стръкове трева се заогъваха и заусукваха, стягаха се на огромни възли. Чу се как изпращяха изтръгнати от твърдата земя корени, чу се и плющене и звук като при усукване на въжета. Пред очите й започна да изниква същество.

Кон от сплетена трева. Надигна се все едно се изтръгваше от земята и се изтръска от прахта. Беше грамаден. Очите му бяха зейнали дупки. Устата му — гмеж от остри стръкове. Тежестта му изглеждаше огромна, много по-голяма, отколкото трябваше да е за нещо, сътворено от трева.

Конят на Фарор отстъпи назад притеснено и тя едва го удържа.

Т’рисс вече беше почнала да си прави облекло от тревите, стилът като че ли наподобяваше коприните на Фарор. Не правеше никакви жестове, докато черните стръкове се виеха около тялото й, не издаваше с нищо владеенето на сила освен с волята си. Беше богоподобна магия и Фарор се изплаши до дъното на душата си. Вече загърната в тънко изплетена и странно гладка тъкан от треви, жената сътвори копие пак от тях, а след това меч и колан и го запаса. Накрая отново се извърна към Фарор.

— Аз съм родена от морето. Пътувам със Стража на Външния предел Фарор Хенд от рода на дома Дурав и яздим към Карканас, където властва Майка Тъма. — Изчака за миг и веждите й бавно се вдигнаха.

Фарор кимна.

Видимо доволна от това, Т’рисс отиде при странния си кон и пъргаво се метна на гърба му. Хвана юздите, които сякаш бяха израснали от бузите му, точно зад извивката на устата, и пъхна вече обутите си в ботуши крака в стремената от усукани стръкове. После пак погледна Фарор.

— Да отварям ли пътеката, Страж Фарор Хенд?

— Ако обичаш. Благодаря.

— Същата посока?

— Да.

— Майка Тъма. — Т’рисс се усмихна. — Хубава титла.

Слънцето гаснеше на хоризонта като разтопено в огнена локва и Шаренас Анкаду беше може би единствената, която не се радваше на кончината му. Кожата й имаше свойството да потъмнява много красиво, вместо да изгаря, и тя усещаше сиянието му на лицето, шията и ръцете си, отпуснати на рога на седлото.

Вярно, жегата беше свирепа, но Шаренас се наслаждаваше и на това. Не беше привикнала на студ, за разлика от повечето си родственици, като че ли, и всичките й спомени за северните кампании срещу джелеките бяха неприятни. Войниците в кохортата й неведнъж й се бяха присмивали за многото кожи и струпаните дърва, когато лагеруваха, и не малко от тях бяха предлагали да лягат с нея — не по задължение, както твърдяха.

В легиона, разбира се, си имаше правила, забраняващи подобни волности с подчинените, и това беше само едно от многото такива правила, които Шаренас бе имала повод да ругае — макар и само наум. Беше млада, когато получи командването на кохорта, но едва ли бе изненадващо, предвид славата на двама по-стари нейни родственици. Имало си беше последствия, с които трябваше да се примири.