Ковачница на мрак

— Чудя се дали не долових лудостта ти. Трябва да разберем повече за това странно същество. Трябва да оценим заплахата — все пак нали това е задачата ни на Външния предел?

— Значи го проследяваме?

— Не тази нощ. Ще се върнем при Спинок — трябва да си почина и раните ми трябва да се почистят, за да не заберат. Засега обаче води коня си за юздите. Щом се отдалечим достатъчно, ще яздим двете.

— Вълците ли убиха коня ти, капитане?

Финара се намръщи.

— Не. Дръж копието си в готовност и се пази от тревите.

Тръгнаха.

Раненият й крак ги забавяше и й се искаше да се качи на седлото зад Фарор. Изтръпването в ръката бе отстъпило на пулсираща болка, от която светът почервеня, и тя усещаше стърженето на кокал в кокал в рамото си. Но всички тези притеснения не можеха да заличат от ума й погледа, който беше видяла в очите на Фарор Хенд.

В него имаше жажда за смърт, лумнала черна и яростна. Виждала го беше и преди, започнала беше да вярва, че е недостатък сред тайстите, изникващ при всяко поколение като отровен плевел сред житно поле. Умът, притиснат в ъгъла, за да обърне после гръб на външния свят. Ум, който не вижда нищо друго освен стени — никакъв изход, никаква надежда за избавление — и закопнява за края на всички тревоги и смутове, за внезапното изчезване на „аз“, намерено в някое героично, ала обречено деяние, някой жест, предназначен да заблуди другите, предлагайки лъжливи мотиви. Скриването на тайното желание беше целта, а смъртта предотвратяваше всякакъв спор.

Струваше й се, че знае какво е обсебило душата на Фарор Хенд. Нежелан годеж, перспективата за живот, обвързан с един прекършен мъж. А тук, в тази пустош, където всякакви забрани отпадаха, до нея имаше един млад мъж, когото бе познавала през повечето си живот. Млад и дързък в невинността си, съзнаващ вродения си чар и съкровищата, които той можеше да му спечели. Спинок Дурав беше ухажван от жени и мъже още откакто бе навършил пълнолетието си. Беше се научил да не дава твърде много от себе си, тъй като ръцете, посягащи към него, не желаеха нищо друго освен завоевание и притежание. Беше достатъчно благоразумен, за да се пази.

И все пак той все още беше млад и обожанието, което явно изпитваше към по-голямата си братовчедка, прерастваше в нещо друго. Финара беше долавяла проблясъци на искреност в дискретните флиртувания на Спинок с Фарор Хенд. Двамата братовчеди вече се бяха въвлекли в мъчително изтезание, сякаш без да съзнават вредата, която обещаваше то, сигурността, с която щеше да съсипе живота им.

В по-мрачните времена в легиона бяха разкрити истини за естеството на изтезанието. Че като акт на жестокост, целящ да прекърши жертвата, изтезанието действа само с обещанието за края си: всяко изтезание намира ефективност в блаженството на облекчението. Тази игра на мъчителна болка между Фарор Хенд и Спинок Дурав беше в сърцевината си същото. Ако не се намереше облекчение, животът им щеше да е вгорчен, а самата любов — ако изобщо дойдеше — щеше да е още по-горчива на вкус.

Фарор Хенд разбираше това. Финара го беше видяла в очите й — внезапно прозрение, закипяло в бурята на собствената й предстояща смърт. Двете се бяха оплели в кълбо от невъзможности и така се беше родило страстното желание да умре.

Финара Стоун беше потресена, но не можеше да направи кой знае какво — все още не. Първо трябваше да се върнат във външния пост. Ако успееха, щеше да е лесно да се преназначи единият от двамата колкото може по-далече от другия. Разбира се, капитанът знаеше много добре, че това може да не подейства. Мъчението можеше да се простре на огромни разстояния и често пъти всъщност ставаше по-силно под напрежение.

Имаше и друга възможност. Беше се появила като случайна мисъл, в миг на искрено възхищение, но сега искрата я разпали… все пак остана достатъчно благоразумна, за да се побои, че мотивите й може да се окажат обект на подозрение и че дори тук ще има последствия. Можеше да предвиди някои от тях, но не всички. Все едно. Егоизмът все още не беше престъпление.

Щеше да е злоупотреба с ранга й, вярно, но ако приемеше цялата отговорност, можеше да смекчи щетата и каквото и да загубеше самата тя — е, щеше да го преживее.

— Сега — каза тя и Фарор измъкна едното си стъпало от стремето и се пресегна надолу.

Финара се хвана със здравата си ръка и се изруга за непохватността си. Стъпи в стремето с единия крак, издърпа се нагоре, прехвърли другия крак над задницата на коня, намести се отзад на седлото и чак тогава пусна ръката на Фарор.

— Явно много боли — каза Фарор Хенд.

— Е, нали се качих. — Финара обгърна със здравата си ръка кръста на Фарор. — Давай към Спинок, Страж. Сигурно е полудял от тревога.

— Знам — отвърна Фарор Хенд и пришпори коня.

— Колкото по-скоро разбере, че сме в безопасност, толкова по-добре.

Фарор кимна.

Финара продължи.

— Все пак ти си любимата му братовчедка, Фарор Хенд.

— Познаваме се добре, капитане, вярно.