Ковачница на мрак

Финара тръгна през разядените канари и скоро стигна до равнината. Погледна стената от черна трева вдясно. В нея имаше по-тъмни пролуки, издаващи някои от скритите пътеки, утъпкани от зверовете, обитаващи Блещукаща съдба. Повечето бяха малки, използвани от сърноподобни животни, които Стражите виждаха много рядко, а и тогава — само блясък на люспеста козина, мярнала се за миг гърбица или високо вдигната, шмугваща се в тревата опашка. През други пролуки лесно можеше да мине кон — те бяха от хегестите, влечугоподобни глигани, грамадни и зли. Но преминаването на тези зверове през високите треви беше шумно и тя щеше да чуе всяко приближаване отдалече. А и хегестите не можеха да надбягат конен Страж: лесно се уморяваха или губеха интерес. Единственият им враг бяха вълците, привлечени от някой труп в равнината, в утъпкани участъци трева, плувнала в кръв и осеяна с раздрана козина.

Помнеше как бе чула веднъж такава битка в далечината, пронизителния, разкъсващ ушите вой на вълците и тежкия гневен рев на подгонения хегест. Такива спомени бяха неприятни и тя пак погледна с опасение високите треви.

В небето бавно се появиха звезди, като пръски Витр. Легендите разказваха за време без звезди, когато нощният купол бил ненакърним и дори слънцето не смеело да отвори самотното си око. Тогава камък и земя нямало, нищо нямало освен Мрак, първичната сила, във вид на нещо, което можело да се сграбчи, да се задържи в шепа и да се изсипе между пръстите. Дори по онова време в земя и камък да се бил таял някакъв живот, това било само обещание за бъдеща възможност.

Това обещание само чакало целувката на Хаоса, като животворяща искра и като противопоставяща се сила. Обгърнат от наложения ред, вътрешно присъщ на Мрака, Хаосът подел войната, която била животът. Слънцето отворило окото си и с това посякло на две цялото съществувание, разделяйки селението на този свят на Светлина и Мрак — а те също подели война помежду си, отразявайки борбата на самия живот.

В тези войни бил изваян ликът на времето. „Раждане се ражда и смърт свършва.“ Тъй бяха написали древните в пепелищата на Първите дни.

Финара не можеше да проумее описаното от тях съществуване. Щом нямаше време преди, нито време след, то не беше ли мигът на сътворението вечен и същевременно вечно мигновен? Не беше ли все още в своето пораждане и същевременно вечно умиращ?

Казваха, че в първата тъмнина нямало никаква светлина и че в лоното на светлината нямало никаква тъмнина. Но без едното другото не би могло да се разпознае като съществуващо — нуждаеха се едно от друго в самото утвърждаване на състоянията си, защото тези състояния съществуваха само в сравнение — не, всичко това объркваше мислите на смъртния, оставяше ума заклещен в понятия, скрити в сенки. Финара инстинктивно се плашеше от такива крайности, в мисъл, както и в поведение. Вкусвала беше горчивата отрова на Витр. Познавала беше ужасяващата пустота на непрогледния мрак. Дръпвала се беше уплашено от зноя на огъня и от заслепяващата светлина. За нея животът можеше да се вкопчи само в място точно като тази тънка граница, граница между две гибелни сили, и така да съществува в несигурност — в тези студени равнодушни сенки.

Светлината вече воюваше в дълбините на небесната нощ — звездите бяха доказателство за това.

Помнеше как бе коленичила, в мига на своето заклеване да служи като Страж, помнеше боязливото си присвиване в онази магическа пустота и убийствения студ на сферата от мощ, обкръжила Майка Тъма. И с онова смразяващо докосване, там, на челото й, й бе предложена някаква неустоима утеха, нашепване за пълно отдаване — страховете бяха дошли чак по-късно, с всяващите трепет секващи дъха последици. В края на краищата, преди да прегърне Тъмнината, Майка Тъма беше смъртна жена Тайст — не много по-различна от самата Финара.

„Но сега я наричат богиня. Сега коленичим пред нея и приемаме лика й като лик на самата Тъма, присъствието й — като самата първична сила. Какво е станало с нас, че толкова да затънем в суеверие?“

Предателски мисли бяха това — знаеше го. Играта на философа за отделяне на власт от вяра беше лъжа. Верите обхващаха целия диапазон, от почитането на всемогъщи духове в небето до вричане в любов пред мъж. От вслушване в гласа на божия воля до приемане правото на офицер да командва. Единственото различие бе в мащаба.

Беше превъртала в главата си аргументите в полза на това твърдение безброй пъти. Доказателството според нея се намираше в използваната разменна монета, защото винаги беше една и съща. От форулканския командир, заповядала на войниците си да влязат в битка, до плащането на глоба за вадене на оръжие по улиците на Карканас: „Не се ли подчиниш, излагаш се на смъртен риск. Ако не живота, то свободата ти, а ако не свободата, то волята ти, а ако не волята, то желанието ти. Какво са тези неща? Монети с различна мярка, измерител на стойност и цена.

Властвай над тялото ми, властвай над душата ми. Монетата е същата.“