Ковачница на мрак

Тя беше чувала същото и такива подробности я убеждаваха, че азатанаите разбират естеството на тази ужасна отрова.

— Дори наистина да има такива съдове, каква би била целта да се съхранява Витр?

Видя го как сви рамене, преди да тръгне към коня си.

— Кой лагер е близо, Фарор?

— Тъй наречената Купа. Още не си го виждал. Аз ще водя.

Усмивката му, така невъзможно невинна, я възбуди и тя извърна очи, хвана юздите и се изруга наум за слабостта си. Чу го как се качи на седлото на коня си. Обърна своя и го подкара по пътеката, водеща назад от брега.

— Майка Тъма е отговорът на това — каза зад нея Спинок.

„Така се молим.“

— Поетът Галан е писал за това — каза тя.

— Защо ли не се изненадвам? — отвърна Спинок развеселено. — Моля, продължи, о, прелестна братовчедке, да го чуем.

Тя не му отговори веднага, понеже се мъчеше да успокои сърцето си, което внезапно се бе разтуптяло. Беше се присъединил към Стражите преди година, но за първи път флиртуваше така откровено с нея.

— Е, добре, щом толкова искаш. Галан пише: „В непрогледна тъма чака всеки отговор.“

След малко — конете крачеха бавно по неравната земя — Спинок изсумтя:

— Така си и мислех.

— Ти мислиш, Спинок?

Той се засмя.

— Чуя ли думи на поет, забравям изобщо как се мисли. Подобни изкуства не са за мен.

— Човек се учи — отвърна тя.

— Нима? — Тя долови усмивката в думата му. После той продължи: — А сега, в достолепната си мъдрост, може би ще ме потупаш по главичката?

Тя го погледна.

— Обидих ли те, братовчеде?

Той завъртя глава.

— Ни най-малко, Фарор Хенд. Но пропастта на годините между нас не е толкова огромна, нали?

Тя се вгледа дълго в очите му, след това отново се обърна напред.

— Скоро ще се стъмни и Финара много ще се разстрои, ако не сме приготвили храната, когато дойде. И не сме вдигнали шатрите също така, с готова постеля.

— Финара разстроена? Още не съм го виждал, братовчедке.

— Нито ще го видим тази нощ.

— Тя ще ни намери ли в тъмното?

— Разбира се, по светлината на огъня ни, Спинок.

— В място, наречено Купата?

— Е, да, има го това. Все пак тя добре го познава — тъкмо тя го откри.

— Значи няма да се скита изгубена.

— Няма — отвърна Фарор.

— И тъй — добави Спинок, отново развеселен, — тази нощ няма да види никакви откровения. На светлината на огъня няма да се намерят отговори.

— Изглежда, разбираш Галан съвсем добре, Спинок Дурав.

— Старея с всеки миг.

Тя въздъхна.

— Като всички.

Капитан Финара Стоун спря коня и очите й се приковаха в изхвърления на морския бряг труп. Горчивият въздух беше станал сладникав от тежката миризма на гниеща плът.

Години наред беше патрулирала из равнината Блещукаща съдба и Външния предел, края на морето Витр. Никога досега не беше виждала изхвърлено от вълните на брега същество, живо или мъртво.

Беше се отдалечила много от приятелите си и щеше съвсем да се е стъмнило, преди да успее да се върне при тях. Този път обаче съжали за това, че е сама.

Звярът беше огромен, но толкова много от него беше разядено от киселинния Витр, че беше трудно да се определи що за същество може да е било. Тук-там по гърба на масивния торс бяха останали раздрани късове люспеста кожа, съвсем избеляла. По-надолу, по-близо до сушата, едрите парчета мускулеста плът отстъпваха на извита ограда от зацапани в червено ребра. Белият търбух, затворен между тези ребра, беше раздран и изсипал гниещи органи на земята, където Витр бавно се надигаше и спадаше по кварцитния пясък.

Най-близкият заден крайник, извит като на котка, се изпъваше нагоре в щръкнала бедрена кост, стигаща на нивото на очите й, както седеше на коня. Имаше останки от дебела заострена опашка. Предните крайници като че ли се протягаха към брега и дланта на единия се беше изпънала навън с дебели ноктести пръсти, заровени дълбоко в пясъците, сякаш звярът се беше опитвал да се изтръгне от Витр, но това, изглежда, се бе оказало невъзможно.

Главата липсваше, а вратът между раменете изглеждаше раздран от зъби.

Не можеше да определи дали съществото е било сухоземно, или морско, а доколкото знаеше, митичните дракони бяха крилати, само че нямаше никакви следи от криле зад изгърбените рамене. Дали това беше някакъв сухоземен родственик на легендарните Елейнт? Нямаше как да разбере, а сред тайстите само малцина бяха твърдели, че са виждали дракон. До този момент Финара беше почти сигурна, че онези разкази са преувеличени — никой звяр по целия свят не можеше да е толкова голям, колкото ги изкарваха.

Докато конят помръдваше неспокойно под нея, Финара огледа остатъка от врата и се опита да си представи тежестта на главата, която бяха държали огромните мускули и жили. Погледна голям кръвоносен съд, вероятно сънната артерия, чийто разкъсан край оформяше отвор, достатъчно широк, за да побере юмрук.

Някакъв каприз на въздушното течение донесе към тях тежка воня, конят отстъпи назад и копитата му изтупаха в пясъка.

При звука разкъсаният врат се надигна.