Ковачница на мрак

В кожената чанта, окачена на седлото на коня му, носеше писмо от господаря си, лорд Аномандър. Бяха му наредили да го връчи лично на Хуст Хенаралд и да изчака за отговор. Всичко това изобщо не се нуждаеше от ескорт и на Келарас му се струваше, че настояването на Галар по този въпрос издава някакво недоверие, дори подозрение. Всъщност беше обидно.

И все пак Първият син на Тъмата не беше зле разположен към легиона Хуст. Всъщност тъкмо напротив, тъй че Келарас не бе подготвен да се опълчи на спътника си по този, както по който и да е друг въпрос. Тъй че можеха да яздят в мълчание — не оставаше много, след като пътят напред вече се откриваше — и да се правят на дружелюбни.

Галар Барас го изненада с въпрос.

— Сър, имате ли някаква представа за какво се отнася писмото до лорд Хенаралд?

Келарас изгледа накриво спътника си, докато излизаха в лек тръс на светлото.

— Дори да знаех подробности, капитане, не е наша работа да ги обсъждаме, нали?

— Простете, сър. Нямах намерение да питам за подробности. Но лорд Хуст Хенаралд е добре известен с личното си участие в работите в ковачниците и се боя, че няма да пребивава в къщата си. Поради това исках да разбера дали има нещо спешно около посланието.

— Разбирам. — Келарас помисли малко и каза: — Трябва да изчакам отговора на лорда.

— Значи всякакво забавяне може да се окаже неприятно.

— Какво предлагате, капитане?

— Великият дом най-напред, разбира се. Но ако лорд Хенаралд е отпътувал на юг до мините, опасявам се, че ще се наложи да ви предам на домашен ескорт, тъй като не мога да се отдалеча от цитаделата за толкова дълго.

Пред тях изникнаха масивните стени, обкръжаващи Ковачница Хуст. Келарас замълча, принуден да си признае, че капитанът е прав. Покашля се и каза:

— Карате ме да се чудя, капитане, защо настояхте да ме придружите преди всичко. Да не би да се съмнявахте, че ще ми окажат добро посрещане?

Галар повдигна вежди.

— Сър? Не, разбира се. — Поколеба се за миг, после добави: — Добре, сър. Реших да пояздя с вас, за да се поразкърша. Бях Пограничен меч, откакто навърших пълнолетие, но сега се оказвам заклещен между каменни стени, в дворец, където мракът е толкова гъст, че не мога да застана на тераса и да видя и една звезда в нощното небе. Помислих, сър, че може да полудея, ако стоя още дълго затворен така. — Подръпна юздите и извърна очи. — Извинявам се, сър. Чухте ли камбаните? Разпознали са ви и вече се приготвят да ви посрещнат. Няма нужда да продължавам…

— Но ще продължите, капитане — каза Келарас, едва сега осъзнал, че младото лице наистина е на млад мъж. — Конят ви трябва да отпочине и да се напои — ако наистина трябва да продължа напред, очаквам да ме придружите, защото ще вляза във владения под командата на легиона Хуст. Ще ми окажете подобаващата чест като ескорт на офицер.

Беше игра на късмет. Строго казано, рангът на Келарас не можеше да се наложи над офицер от легиона Хуст. Но ако този мъж наистина вехнеше в онова, което приемаше като затвор, окован там от дълга, то единствената противомярка беше да го задържи да не се връща на окаяната си служба.

За миг долови облекчение на зачервеното лице на капитана, бързо надвито от внезапен страх.

„Сега пък какво?“

Но Галар Барас смуши коня си и отново подкара до Келарас.

— Както заповядате, сър. На ваше разположение съм.

Огромните бронзови врати бавно се разтваряха пред тях, чуваше се дрънченето на тежки вериги. Келарас се покашля за втори път и рече:

— Освен това, капитане, не ви ли е интересно да видите изражението на лорд Хенаралд, когато научи, че господарят ми иска да поръча меч?

Галар Барас рязко извърна глава към него, стъписан.

А след това минаха през портите.

4.

Равнината Блещукаща съдба не беше виждала дъжд от десетилетия и все пак черната трева беше гъста като козина по хълмистата земя, израсла чак до раменете на коня в равните участъци. Тънките остри стръкове задържаха топлината на слънцето и да се мине през тях беше все едно да скочиш във врящ казан. Металните части от снаряжението — токи, катарами, оръжия и броня — пареха при допир. Кожените бавно се свиваха и напукваха в хода на дневния преход. Платът задушаваше кожата и я правеше зачервена, гореща и раздразнена.

Стражите на Външния предел, най-северния район от равнината, граничещ със сребристото като живак море Витр, носеха коприна и почти нищо друго и въпреки това страдаха ужасно, наложеше ли им се да се задържат за повече от няколко дни извън крайните постове, както и конете им, покрити с дебели дървени плочки броня, която да пази краката и долните им части от горещината и острите режещи стръкове трева. Патрулите край морето Витр бяха мъчително изпитание и малцина тайсти проявяваха готовност да служат като Стражи.

И толкова по-добре, помисли Фарор Хенд: ако имаше повече луди като тях, тайстите щяха да са в беда. Покрай самия бряг на Витр тревите отстъпваха на гола земя, осеяна с разронени камъни и трошливи канари. Въздухът, хлъзгащ се от кроткото море, пареше дробовете, изгаряше ноздрите и всяка сълза щипеше жестоко.