Ковачница на мрак

Дъхът на Финара спря и тя зяпна невярващо как близката ръка на трупа заора дълбоко в лъскавия пясък. Задните крайници се свиха и избутаха. Торсът се надигна нагоре по брега, после тупна толкова тежко, че земята потрепери. Трусът събуди у Финара внезапно усещане за опасност и тя подкара коня си назад, без да откъсва очи от грозно раздрания врат, който се поклащаше и тръпнеше безпомощно на раменете. Другата ръка се изви и се намести до първата, заби дългите си като ловни ножове нокти в пясъка.

— Ти си мъртво! — извика тя. — Главата ти е откъсната! Витр поглъща плътта ти. Време е да спреш да се бориш.

Звярът замръзна за миг, сякаш чу и разбра думите й… а след това се хвърли към нея, преодоля разстоянието невероятно бързо и едната му ръка замахна…

Конят й се вдигна на задните си крака и изцвили в паника. Блъскащата и дращеща във въздуха ръка го докопа за предните крака, прекърши дървените плочи на бронята и завъртя животното във въздуха. Финара полетя надолу и усети огромната тежест на коня, изведнъж озовал се над нея. Невярваща, безпомощна и потресена от невероятно връхлетялата я смърт, усети как стъпалото на единия й ботуш се изхлъзна от стремето… но нямаше да е достатъчно. Вече падаха заедно.

Втората ръка се пресегна от другата страна. Видя за миг как ноктите й посякоха по-близо, изпълниха полезрението й, а след това последва ударът и цвиленето на коня рязко секна, а тя изхвърча настрани и се завъртя във въздуха.

Падна тежко на лявото си рамо, с лице натам, откъдето беше дошла, и видя трупа на коня — главата и повечето от врата му бяха откъснати. Звярът го блъскаше яростно с ръцете си. Кости се кършеха с трясък и кръвта се изливаше върху пясъка.

После демонът отново застина.

Болка изпълни рамото на Финара. Беше се счупила кост и огънят прониза ръката й, дланта й изтръпна. Тя се помъчи да затаи дъх, за да не я чуе съществото — вече не вярваше, че е мъртво, и дори се чудеше дали изобщо е възможна смърт за същество като това. Подозираше, че магия задържа жизнената му сила, стихийно непокорство напук на всякакъв разум, и дори действието на Витр да го беше унищожило напълно, поглъщайки дори костите му, все пак нещо безформено и нажежено до бяло пребиваваше сега на този бряг, изхвърлено от дълбините и все така живо.

Стиснала зъби, за да надмогне вълните от болка, Финара започна да се избутва назад по пясъка с пети. Замръзна, щом видя как звярът се размърда и разкъсаният врат потръпна. След това цялото тяло се разтресе толкова силно, че плътта се раздра, а демонът сякаш се смъкна надолу и се сви, ивица кожа на хълбока му започна да се издува, после се разцепи и се показаха острите ръбове на счупени ребра.

Финара изчака десетина удара на сърцето, след което продължи бавното си мъчително отстъпване нагоре по пясъчния склон. В един момент петата на ботуша й откърти голям колкото юмрук камък и той се изтъркаля надолу, но това не предизвика реакция от страна на звяра. Добила отново кураж, тя присви крака и се изправи; лявата й ръка увисна безпомощна и подута. Обърна се, начерта в ума си пътя за отстъпление между канарите и предпазливо тръгна нагоре.

Щом стигна, се извърна и погледна към вече останалото далече назад същество. Беше изгубила седлото и цялото си снаряжение, навързано за него. Погледна копието си — оръжие, което носеше още от Кръвния си ден: беше наполовина затиснато под трупа на коня. А и животното й беше верен спътник от толкова време… Въздъхна, обърна се на изток и тръгна.

Дневната светлина гаснеше и Финара трябваше да вземе решение. Вървеше по осеяния с канари ръб над пясъчния бряг, но бавно, а увисналата й ръка я затрудняваше. Ако се спуснеше долу на брега… трябваше да си признае, че бреговата линия будеше в нея непознат досега страх. Нямаше как да е сигурна дали извлеклият се на брега звяр е единствен. Като нищо можеше да има и други, и това, което й се стореше в сумрака като скала, можеше като нищо да се окаже друго такова същество. Другата възможност беше да тръгне косо навътре в сушата, на по-равната ивица от Блещукаща съдба, където тревите бяха изсъхнали и бе останал само камънак и прашлива пръст. Рискът в това, с настъпващата нощ, можеше да дойде от високите треви — голите вълци с охота гонеха плячка в пустинния район.

Все пак на равното можеше да върви по-бързо и да стигне до приятелите си много по-скоро. Финара извади меча си, който някога бе на баща й, Хуст Хенаралд. Беше мълчаливо оръжие, отпреди Пробуждането, но отлично. По дължината на острието минаваха лъкатушещи шарки, извити при дръжката. Вляво от нея морето Витр блестеше призрачно и блясъкът заигра пред очите й по лъскавия метал.