Ковачница на мрак

Яхнала коня си, тя гледаше как по-младият й братовчед извади меча си и положи единия ръб в жлеб в една канара край брега на Витр. Някаква отрова от странната течност разяждаше и най-твърдата скала и Стражите бяха започнали да си правят брусове от избрани канари. Мечът на спътника й бе изкован от Хуст, но много отдавна и поради това — милостиво мълчалив. Все пак беше нов за ръката на Спинок Дурав, предаван от поколения в семейството й. Виждаше гордостта, изписана на лицето му, и беше доволна.

Третият и последен ездач в този патрул, Финара Стоун, беше препуснала покрай брега на запад и Фарор от доста време я беше изгубила от поглед. Не беше необичайно някой да тръгне сам толкова близо до Витр — голите вълци на равнината никога не се доближаваха толкова, а от други зверове бяха останали само кости. Финара нямаше от какво да се бои и рано или късно щеше да се върне. Щяха да вдигнат бивака си за нощта в заслона на високите скали, където отминали бури бяха издълбали дълбоко навътре в бреговата линия, достатъчно далече от Витр, за да се опазят от по-отровното му въздействие, и в същото време — на безопасно разстояние от края на тревите.

Мечът на Спинок застърга успокоително, щом той започна да го точи, а Фарор се извърна в седлото си и се загледа над сребристата морска шир. Таеше в себе си закана за разпад, поглъщане на плът и кост при допир. Но засега повърхността бе спокойна, макар и изпъстрена, отразила сякаш облачно небе. Ужасните сили, които обитаваха дълбините, оставаха затихнали. Напоследък това беше необичайно. Последните три пъти, когато дотук беше стигал патрул, бяха отстъпили назад от яростните бури и след всяка от тях още суша се оказваше изгубена.

Ако загадката на Витр не бъдеше разгадана, ако силата му не бъдеше притъпена, изтласкана назад или унищожена, щеше да дойде време, навярно след по-малко от дванайсетина столетия, когато отровното море щеше да погълне цялата Блещукаща съдба и така да стигне до самите граници на Куралд Галайн.

Никой не знаеше със сигурност какъв е източникът на Витр — никой сред тайстите поне. Фарор вярваше, че тайните може да се открият при азатанаите, но пък нямаше никакво доказателство за това, а и беше само един Страж от среден ранг. А учените и философите на Карканас бяха затворена в себе си ксенофобска пасмина, пренебрежителни към чужденци и техните чужди нрави. Като че ли ценяха невежеството и го смятаха за добродетел, когато е тяхно.

Може би между военните трофеи от форулканите, сега притежание на лорд Урусандер, щяха да се открият някои податки. Макар че като се имаше предвид натрапчивото увлечение на Урусандер по закони и правосъдие, такова откритие изглеждаше малко вероятно. Все пак в маниакалните си проучвания той можеше да се натъкне на някои древни съждения за Витр… „Но дали изобщо ще ги забележи?“

Заплахата, която представляваше Витр, беше общопризната. Неизбежността й беше добре осъзната. Няколко хилядолетия бяха къс отрязък от време, наистина, а на света съществуваха истини, за чието осъзнаване бяха нужни столетия. Това водеше до един прост факт: времето им изтичаше.

— Казват — заговори Спинок, след като се изправи и огледа острието на меча си, — че някакво качество на Витр попива в ръба, заздравява го против нащърбване и дори счупване.

Тя се усмихна.

— Така казват, братовчеде.

Той я погледна и за пореден път я обзе някаква странна завист. Коя жена нямаше да се просне в нозете на Спинок Дурав? Но тя не можеше, не смееше. И не защото той едва бе навлязъл в пълнолетието си, докато тя имаше единайсет години над неговите и беше сгодена освен това. Щеше да пренебрегне тези две пречки на мига. Не, родословните им линии бяха твърде близки. Хенд — нейната фамилия, беше само с едно коляно отдалечена от дома Дурав. Забраните бяха изрични и неотменими: нито децата на братя, нито на сестри не можеше да се сношават.

И все пак, тук навън, толкова близо до Витр, толкова далече от земите на Тайст, вътрешен глас й нашепваше, извисяваше се лъстив и настойчив в мигове като тези. Кой щеше да разбере? Финара Стоун беше заминала и едва ли щеше да се върне преди свечеряване. „Земята гола е и твърда/ и всички тайни тя ще затаи,/ а безразлично е небето/ за гледката на тленните игри.“ Толкова много секващи дъха истини имаше в поезията на Галан, сякаш беше проникнал в собствения й ум и можеше когато пожелае да проникне в безброй други умове. Бяха истини, намиращи собствения си вкус, и го правеха личен, докато не се окажеше, че Галан сякаш говори пряко на всеки един свой слушател, на всеки един читател. Чародействата на дълбаещите в тайните на Нощта изглеждаха недодялани в сравнение с магията в поезията на Галан.

Думите му подхранваха най-съкровените й желания и това ги правеше опасни. Тя с усилие накара шепота в ума й да затихне и потисна сладостните, но запретени мисли.

— Чувал съм слухове — продължи Спинок, докато прибираше меча в ножницата, — че имало азатанайски съдове, годни да съхраняват Витр. Сигурно са направени от някой непознат и рядък камък.