Ковачница на мрак

— На някои места да. На други — не. Хълмовете на юг някога бяха зелени, но когато последните дървета бяха изсечени, почвата умря. Останал е един извор, към който трябва да препуснем сега. Но е рисковано. Има разбойници — станаха проблем най-напред през войните. Мъже и жени, които отказаха да се включат в легионите и видяха възможност, след като войниците заминаха. Опълченията, събирани в градове и села, бяха твърде малки, за да разтеглят патрули извън покрайнините на селищата.

— И тези разбойници държат извора?

— Също като нас зависят от него. Когато пристигне отряд Стражи или добре охраняван керван, се крият. Ние сме само две и ще видят в това възможност да създадат неприятност.

— Да ни ограбят ли искат, Фарор Хенд?

Стражът погледна отново коня от трева.

— Може би ще имат причина да се разколебаят. Иначе ще трябва да се бием, за да се защитим.

— Ще видя този извор, това място с обилна вода. Отпочина ли си, Фарор Хенд?

— Не. Ще нахраним коня, после ще ядем и ние.

— Добре.

Фарор Хенд я изгледа.

— Т’рисс, изглеждаш нова за своя… своя облик. Това тяло, което носиш, и нуждите му. Вода. Храна. Знаеш ли какво е било преди?

— Тази нощ ще сънувам вода — каза Т’рисс.

— Разбираш ли ме?

— Сънищата във Витр са… неприятни. Фарор Хенд, започвам да разбирам този свят. За да направиш, първо трябва да унищожиш. Тревите, които използвах, вече започват да губят живота си в този мой кон и в тези мои дрехи. Ние живеем сред унищожение. Това е естеството на този свят.

— Ти наистина си пришълка — каза Фарор. — Гостенка. С цел ли идваш?

— А ти? — попита на свой ред Т’рисс. — Знаеше ли смисъла й при раждането си? Тази цел, за която говориш?

— Човек идва, за да открие нещата, които трябва да прави в живота — отвърна Фарор.

— Значи това, което правиш, е целта на съществуването ти, Фарор Хенд?

— Не — призна тя. — Не винаги. Прощавай, но те видях като предвестник. Сътворен от някого или от нещо непознато, заради цел — и дошъл при нас не случайно. Но твоето предизвикателство ме засрами. Никой от нас не знае предназначението си — защо сме се родили, причината, която ни довежда тук. Във всеки живот има много значения, но нито едно от тях не може да облекчи най-трудния въпрос от всички, който е защо? Задаваме го на Бездната, а не идва никакъв отговор освен собствения ни вик.

— Не искам да те предизвикам, Фарор Хенд. Думите ти ми дават много за размисъл. Нямам никакви спомени за времето преди.

— И все пак познаваш Азатанай.

Т’рисс се намръщи.

— Какво е Азатанай?

Фарор Хенд примига, а след това присви очи.

— В теб има скрито знание, Т’рисс. Скрито с намерение. То изтласква мислите ти настрани. Иска да не знаеш.

— Защо да го прави?

„Мога да се сетя само за една причина. Ти си опасна.“

— Не знам, Т’рисс. Засега, водя те в Карканас. Проблемът, който представляваш, е нерешим за мен.

— Витр е ваш враг.

Фарор се беше обърнала да храни коня си. Хвърли рязък поглед към Т’рисс през рамо.

Но лицето на странната жена беше безизразно, очите й — широко отворени и невинни.

— Мисля, че съм гладна.

— Ще ядем, а след това ще продължим.

Т’рисс беше възхитена от храната, както и от водата, и щеше да изгълта всичките им запаси, ако Фарор Хенд не я беше спряла. Стражът помисли да разпита още гостенката си, но не знаеше откъде да започне. Детинската невинност в Т’рисс съществуваше сякаш като острови, а морята около тях бяха дълбоки и бездънни. И всеки остров се оказваше гол, щом стигнеше до него, а между тях, сред тъмните и бурни вълни, Фарор се луташе. Но едно изглеждаше ясно: Т’рисс губеше знание, заразена сякаш от болест на ума, Загуба на желязо. Или може би новото тяло, което бе приела — тази фигура на жена с момчешки пропорции, — налагаше своето младежко невежество. А в отсъствието на онова, което е била доскоро, се пораждаше нещо ново, нещо жадно и ненаситно.

Продължиха. Земята беше равна, осеяна тук-там с трънливи храсти, почвата напукана и съсухрена от сушата — каквато беше още когато Фарор бе започнала да служи при Стражите. Понякога тя се чудеше дали Блещукаща съдба не се храни от околната й земя, дали не засмуква от храната й като речна пиявица от топла плът. И всъщност дали това море от черни треви не очертава плитчините на самия Витр, дали не е свидетелство за изтичащата от него отрова?

Погледът на Фарор Хенд се спря върху спътничката й, която все още яздеше отпред, „конят“ под Т’рисс скърцаше и продължаваше да сипе прах, пръст и насекоми. „Дали тя не е истината за Витр? Това ли е посланието, което трябва да получим от нея? Невежествен за нас и безразличен за унищожението ни? Дали не ще се окаже гласът на природата: която говори без смисъл; която действа без разум?“

Но пък, ако това беше вярно, защо изобщо беше нужен пратеник? Морето Витр оповестяваше истината си достатъчно добре, ден след ден, година след година. Какво се бе променило? Фарор присви очи към Т’рисс. „Само тя. Измъкната от дълбините, изхвърлена на брега. Новородена и все пак — не. Сама, но Финара спомена за други — демони.“