Ковачница на мрак

Следобедът започна да гасне. Не срещнаха други ездачи. Не видяха никакви следи от живот освен кривите шубраци и безцелните гонитби на крилати насекоми. Небето беше безоблачно, топлината — потискаща.

Грубият терен напред бавно започна да прелива в дълбоки сенки, раздрани и накъсани, сухи скатове, дерета, през които някога с грохот се бяха свличали порои, но сега се сипеше само прах, надиган от сухи ветрове.

Очите на Фарор се бяха зачервили от безсъние. Загадката, която представляваше Т’рисс, бе сгънала ума й като лист хартия. Скрити бяха вече всички запретени слова за страст и дори тревогата й за съдбата на капитана — както и на Спинок Дурав — беше сгъната и скрита, и оставена в тъмнина.

Когато наближиха хълмовете, видя пътека, врязваща се пред тях. Т’рисс също я беше видяла, защото подкара коня си към нея.

— Внимавай вече — каза Фарор Хенд.

Жената я погледна през рамо.

— Да ни вдигна ли армия?

— Какво?

Т’рисс посочи.

— Глина и скала, мъртвите корени отдолу. Въоръжени с камъни. Под дълбоката глина има и кости, и корубите на огромни насекоми, всички с чудесна багра.

— Можеш ли да направиш нещо от земята, която те заобикаля?

— Ако ми беше хрумнало — отвърна тя и дръпна юздите, — можех да съм направила стражи от тревите, но само във форма, която вече съм видяла. Кон или като теб и мен.

— Но все пак си направила меч, с който да се защитиш, преди да се срещнем.

— Вярно. Не мога да обясня това, освен ако може би съм имала такова оръжие преди, но после съм забравила. Паметта ми като че ли е слаба, нали?

— Така мисля, да.

— Ако сме много, разбойниците ще ни отбягват. Ти така каза.

— Казах го. — Фарор се поколеба. — Каква сила използваш, Т’рисс, за да сътворяваш такива същества? От Витр ли идва тя?

— Не, Витр не създава, само унищожава.

— Все пак ти дойде от него.

— Не бях желана там.

Това беше ново.

— Сигурна ли си в това?

Т’рисс помълча за миг после кимна.

— То ме нападаше. Век подир век се борех. Нямаше никаква мисъл освен самата борба и тази борба, мисля, погълна всичко, което бях някога.

— Но нещо все пак се връща в теб.

— Въпросите, които не би задала, ми дават много за размисъл… не, не чета ума ти. Мога само да се досещам за тях, Фарор Хенд, но виждам добре битките, които водят те, на лицето ти. Дори изтощението не може да притъпи безпокойството ти. Помня болката от Витр: тя остава като призрак, който би искал да ме глътне цялата.

— Откъде идва силата ти тогава?

— Не знам, но носи болка на този свят. Не ми харесва това, но ако нуждата наложи, ще я използвам.

— Тогава по-добре недей, Т’рисс. Светът бездруго познава достатъчно болка.

Т’рисс кимна.

— Вече подозирам — продължи Фарор, — че си азатанай. Че си се опитала да воюваш срещу Витр или може би си тръгнала, за да намериш източника му, предназначението му. В битката, която си водила, много от самата теб се е изгубило.

— Ако това е вярно, Фарор Хенд, тогава единствената ми цел си е моя — никой друг не се стреми да ме води или да ме използва. Успокоена ли си? Аз съм. Мислиш ли, че ще се върна към себе си?

— Не знам. Но е достойна надежда.

Т’рисс се обърна и смуши коня си напред.

Фарор Хенд я последва.

Пътеката беше добре отъпкана: наскоро двайсетина подковани коня бяха минали по нея, заобикаляйки от запад покрай билото; най-пресните отпечатъци от копита водеха в същата посока като на двете ездачки.

— Мисля, че ще заварим компания при извора — каза Фарор Хенд, щом се изравни с Т’рисс. — Но не разбойници.

— Приятели?

Фарор кимна предпазливо.

— Отряд, струва ми се. Може би опълчение, от Нерет Сорт или от Ян Шейки на юг.

— Да видим.

Продължиха напред.

Пътеката извиваше между цепнатини и се катереше стръмно на места, преди да тръгне равно през първите хълмове. Напред, недалече от тях, развалините на порта бележеха прохода. Встрани от нея самотна дървена постройка беше рухнала на две страни, оголвайки зев, запълнен с нападала зидария, плочки и сухи греди от покрива. Натрошените разпръснати плочки заскърцаха под копитата на крачещия тежко кон на Фарор, докато преминаваха. Тя видя как ноздрите му се разшириха, а след това ушите му се свиха назад.

— Вече е близо — каза тя тихо.

Отвъд портата минаха през останките на застлан с чакъл път. На други места камъкът, заровен под бяла прах, лъщеше сребрист на гаснещата светлина. Скоро видяха и извора, обрасъл със зеленина вир, наполовина обкръжен от дървета с бели стволове. Около него се движеха хора, имаше и коне, вързани на дълго въже, изпънато между два ствола желязно дърво.

Т’рисс спря рязко.

— Надушвам кръв.

Думите й смразиха Фарор. Всички мъже, които можеше да види, бяха с леки сиви халати, дръпнати над краката, и под тях се виждаше кожена броня, загърнала бедрата, коленете и прасците им. От кръста нагоре бяха също с такава кожа под тънката вълна. На въжените им колани висяха брадви. Мъжете бяха гологлави, косите им — чорлави.

Десетина енергично копаеха гробове, а други влачеха оплискани с кръв трупове към импровизираното гробище.

Т’рисс посочи един труп и попита:

— Разбойници?

Фарор Хенд кимна.