Ковачница на мрак

Помисли за благородниците като противовес на легиона на Урусандер. „Но ние сме горчив пример общо взето. Дърлим се помежду си, дращим за най-високо издигане над съседите ни и храчим отрова по онези, които стоят до Майка Тъма, сякаш въпросите за справедливост и благоприличие не се смразяват на езиците ни!“ Не, бъркотията беше ужасна и в много отношения благородниците трябваше да винят единствено себе си. Ако войник рискуваше живота си, то трябваше да е в защита на достойни неща: семейство, мирен живот и край на раздора. Но ако през такива добродетели бе прокопан ров, в който толкова много бяха оставени да се боричкат за жалките остатъци от най-облагодетелстваните от тази войнишка саможертва, то не беше чудно, че наранените длани сърбят.

Минаваха през благородническия квартал, с неговите чисти каменни настилки и пищни порти, с каретите от черно дърво и с охранени коне, със забързаните слуги, изгърбени под тежестта на вещи, които не бяха техни и на които нямаше да се радват. А богатите крачеха в сумрака — по-малко от обичайното, — пазени от личната си стража и както винаги самодоволно безразлични към света извън тях. Минавала беше през по-бедните квартали на града. Виждала беше развалата и болестта, витаещи в атмосфера на занемареност. Но подобна храброст беше рядка сред сродниците ѝ.

Щеше да е лесно да се винят обитателите за мръсотията, в която живееха, и да се погледне на тази смет като на симптом на морална слабост и духовна нищета. Като на доказателство всъщност за кръвното неравенство и за възникването на привилегията на рожденото право. При конете породата си личеше и ако крантите се мъчеха пред скърцащи фургони и носеха следи от бича по хълбоците си, а бойните коне познаваха само разкаляни от кръв полета и горните тераси на града предлагаха сухи и равни каменни плочи под добре подрязаните им и подковани с желязо копита, то със сигурност това бележеше естествен ред на нещата, нали?

Беше започнала да се съмнява. Твърде удобни бяха тези изводи. Твърде самообслужващи твърденията. Твърде нечовешки присъдите. Рововете ставаха все по-дълбоки, а погледите над тази пропаст се втвърдяваха. Привилегированите имаха право да се боят в днешно време също както обезправените имаха право на негодуванието си.

Но легионът на Урусандер не стоеше никъде между тази разделителна линия. Стояха отделени, искаха само за себе си и сега се събираха в редиците си с оръжия в ръка, за да вземат онова, което бедните нямаха, а богатите не бяха заслужили.

Щеше да е първата, която да се надсмее над идеята за упорития труд сред класата ѝ. Задачите по организацията бяха лишени от стойност без организираните. Без работници, подкарани като стадо с наведени очи и следващия ден не по-различен от този ден, и този живот — не по-различен от следващия. Знаеше, че се е родила със своето богатство и земя, и знаеше, че това наследство е изкривило усета ѝ за света и за хората — особено онези в копторите, които се свиваха в смет от страх, грях и развала. Знаеше и беше безпомощна пред това.

Приближиха се към моста и видяха пред себе си голяма група благородници, и Хиш успя да зърне сред тях Аномандър — сребърната коса, кожата, дадена му от Майката.

Грип Галас подкара до нея и рече:

— Милейди, толкова съм неподходящ за тази компания, колкото и разказът, който нося на господаря си.

— Няма значение, сър.

Но той все пак се поколеба.

Хиш Тула се намръщи.

— Грип Галас, от колко време служиш на своя лорд?

— Откакто съм се родил, милейди.

— И как преценяваш думите, които му носиш?

— Като нежелано бреме в този ден, милейди. Те отиват на празненство.

— Мислиш ли, че твоят господар не знае за насилието в околността? Тази вечер той язди през дим и пепелища.

— Милейди, Отреклите се са отвличане. Легионът просто прочиства полето в подготовка. Те възнамеряват да вкарат Урусандер в Залата на Нощта. Замислят втори трон, милейди.

Тя го изгледа, смразена от откровеността на твърдението му.

След малко Грип продължи:

— Не знам доколко е в течение господарят ми за тази ситуация. Нито знам дали донесението ми ще помрачи удоволствието от деня на брат му. Всички познаваме малко радостни спомени и не бих искал да обременя този.

— Винаги ли трябва да са малко, Грип Галас? — Въпросът бе зададен меко и все пак сякаш го удари като плесница през лицето.

Той се извърна, присвил очи, и Хиш Тула усети пропастта, зейнала между него и нея, пропаст, която бе признал, отстъпвайки на настояването на детето Орфантал да заведе момчето първо при нея. Този човек беше стоял в сянката на знатните: слуга, телохранител, животът му подчинен и зависим от същата привилегия, която се беше заклел да защитава. По тази мярка на взаимната необходимост се определяше цялата цивилизация. Сделката беше жестока, напълно нечестна, и от тази мисъл ѝ призля.

— Милейди, има достатъчно поводи за притеснение и без да мислим твърде много — каза Грип. — Прекаленото мислене само ражда проблеми. Една птица свива гнездо, снася яйцата си и пази пиленцата си, и никакво мислене няма в това.

— Ние птици ли сме, Грип?