Ковачница на мрак

— Ние бърборим и бърборим — докато горките обитатели в провинцията падат под меч и копие! Най-сетне разбирам какво сме ние — ние, които се крием в тази зала. Ти знаеш за нас, историко, трябва да знаеш! Ние сме безполезните. Работата ни е да се терзаем и стенем, да закриваме очите си с треперещи ръце и да оплакваме загубата на всичко, което сме ценили някога, а когато най-сетне не остане никой друг, ще ни смачкат като охлюви под маршируващите си пети!

— Ако вълците наистина са се развихрили между нас, значи отдавна сме се предали — отвърна Райз. — Но вие ме укорявате за подигравката ми към уроците, в които не сме се вслушали. Бдителността е изтощителна необходимост, ако човек държи да защити каквото цени. Губим, като отстъпваме по малко, тук и там, подхлъзване, смушкване. Врагът е неуморен в тази атака и вярно оценява тези малки стъпки. Печелят в хиляда малки победи и знаят много преди нас кога ще застанат над труповете ни.

— Тогава се качи на кулата си — изръмжа Седорпул — и скочи от нея. По-добре да не видиш останките от безполезната ни кончина.

— Последният акт на историка, жрецо, е да преживее историята. Това е най-храбрият акт от всички, защото го изправя непоколебим пред разбирането, че всичката история е лична и че всяка външна истина за света е само отражение на нашите вътрешни истини — истините, които оформят нашите поведения, нашите решения, нашите страхове, нашите цели и нашите апетити. Тези вътрешни истини вдигат паметници и наводняват канали. Те издигат високо величави дела със същата готовност, с която пълнят гробове. Обвиниш ли един апетит, обвиняваш всички наши апетити. Всички плуваме в една и съща река.

— В която дори вълците ще се удавят — промълви Емрал.

— „Разрухата корони не щади и туй аз заявявам на господарите на всичките коптори и палати.“

— Пак Галан! — изръмжа Седорпул и се обърна рязко към Ендест Силан. — Хайде да си ходим. Като споменици са, ще си лежат по рафтовете, докато пламъците нахлуят в стаята.

Но младият псалт се поколеба.

— Господарю — каза той на Седорпул, — не дойдохме ли тук да говорим за Драконъс?

— Не виждам смисъл — отвърна жрецът. — Той е само още един споменик. На самата Майка Тъма.

Емрал Ланеар се изправи, най-сетне готова да се опълчи на обвинителя си.

— Да се присъединиш към сестра Синтара ли отиваш, Седорпул?

— Отивам да търся мир. Виждам в теб трагедията в това да се стои на място.

Излезе. Ендест се поклони на Висшата жрица, но се задържа.

Емрал въздъхна и махна с ръка.

— Върви и го пази.

Щом той се измъкна навън, по-съкрушен от всякога, тя се обърна към Райз.

— Нищо ценно не каза, историко.

— Дъще на Нощта, от другото останах без глас.

Емрал се загледа в гоблена, на който се беше облегнал Седорпул.

— Тя е млада — промълви Висшата жрица. — На здравето и лустрото на красотата се гледа като на праведна добродетел и с това Синтара триумфира. Над мен със сигурност. И над Майка Тъма, чийто мрак скрива всяка добродетел и всеки порок и с това ги слива в един облик… който не издава нищо.

— Може би това е намерението ѝ — изтъкна Райз.

Тя хвърли поглед към него и отново се извърна към гоблена.

— Твърдиш, че не си написал нищо, историко.

— В по-младите си дни, висша жрице, писах много. Има огньове, които горят ярко, и от това младежките очи греят като факли. Всяка купчина дърва, колкото и голяма да е, един ден ще свърши и ще остави само спомени за топлина.

Тя поклати глава.

— Не виждам край на горивото.

— При липса на искра то гние.

— Не разбирам този образ, Райз.

Той се приближи до нея и огледа гоблена.

— Алегория на сътворението, една от ранните. Първите герои тайст, които убили богиня дракон, изпили кръвта ѝ и с това станали като богове. Толкова жестоко било господството им и толкова студена силата им, че азатанаите се вдигнали като един, за да ги отхвърлят. Казват, че всеки раздор издава малко драконова кръв и че загубата на чистотата ни владее ръката на всички наши злини през всички векове оттогава. — Сви рамене, загледан в избелялата сцена. — Дракон с много глави според този неизвестен тъкач.

— Винаги азатанаите, като сянка на нашата съвест. Разказът ти е смътен, историко.

— Десетки митове са се борели за превъзходство някога, докато не оцелял само един. Уви, победителят не е този. Ние търсим причините за това, което сме и как си представяме себе си. И всяка причина се стреми да се превърне в оправдание, а всяко оправдание — в праведна кауза. С това един народ изгражда идентичност и се вкопчва в нея. Но всичко това е измислица, висша жрице, която прави от глината плът, от пръчките кости и от пламъците — мисъл. Никоя алтернатива не ни устройва.

— А ти коя алтернатива би приел?

Той сви рамене.

— Че сме безсмислени. Нашият живот, нашата същност, нашето минало и най вече нашето съществуване в настоящето. Този момент, следващия и по-следващия: всеки един ние откриваме с почуда и почти неверие.

— Това ли е твоето заключение, Райз Херат? Че сме безсмислени?