Ковачница на мрак

Отвори капака на шахтата и се изкачи на напечения покрив. Дори самотата беше илюзия. С шума на уличната врява, с гъмжащия живот в призрачните обиталища на паметта, вътрешният му глас ломотеше несвързано и несекващо и можеше да го измъчва дори в съня. Не му беше трудно да си представи Цитаделата долу като продължение на онзи хаос, с жреците, дебнещи вярата като ловци на плъхове, с лъжците, сеещи своите семена под смъртно бледата светлина на свещи във всичките стаички, толкова тесни за техните амбиции, и със събирачите на слухове, които ги вадеха от плитчините като от мрежи, хвърлени във въздуха.

Ако историята не беше нищо друго освен живеещото в настоящето, то тъкмо нейното безредие обричаше играчите на това главоломно пропадане в безпътицата. Всяко обещание на бъдещето се оказваше недостижимо. Нито едно не се превръщаше в нещо плътно и реално. И никой не градеше мостове, по които да се мине.

Загледа се в реката, лъкатушеща през Карканас, и я видя като метафора на настоящето — едва ли оригинална идея, разбира се — освен че в неговите очи беше неизмеримо пълна, с плуващите и давещите се, с труповете и с онези, които едва се удържаха на повърхността, всички завихрени във въртопите на непредсказуеми течения. Мостовете, достигащи бъдещето, където цареше справедливост, надежда и благодатен живот, тъй топло загърнат в хармония, се издигаха високо, отвъд досега на всички смъртни, и той можеше да чуе риданията, докато потокът носеше човешката гмеж под тези мостове, през и извън хладните им сенки, които сами по себе си бяха илюзорни като обещания.

Тези сенки не можеше да се преминат. Тези сенки не предлагаха опора за ръката, нито здрава твърд за стъпалото. Всъщност не бяха нищо повече от вечен спор между светлина и мрак.

Можеше да се хвърли от тази кула. Можеше да стъписа невинните непознати долу на двора или на улицата, или дори на моста, водещ към Цитаделата. Или можеше да изчезне в дълбините на Дорсан Рил. Краят на един живот отпраща вълни през тези, които остават. Може да са огромни или нищожни, но в схемата на тази живееща история повечето остават едва забелязани.

„Всички ние сме паузи в историята, мигновено поемане на дъх в устрема, а когато си отидем, тези дихания се вливат в хора на вятъра.

Но кой слуша вятъра?“

Историците, реши той, бяха също толкова глухи, колкото всички други.

Една уморена от живота душа копнееше за жалък край. Но същата тази душа в своя край копнееше за всичко, което беше минало, и така оставаше заклещена в настояще, изпълнено със съжаления. „От всички падания, обещани ми от този покрив, ще взема реката. Винаги и всякога реката.

И може би, един ден, ще вървя в сенките.“

Загледа се към димната мъгла над гората отвъд града, към вдигащите се към небето мръсни стълбове, разкривени като помитани от вятъра дървеса. Този вятър охлаждаше всяка сълза, потекла от очите му, а след това с хиляда дихания пресушаваше всяка от тях.

Мисълта му отново се върна към разговора, от който току-що бе избягал, далече долу в една осветена от свещи зала. Като свидетел беше само странична добавка, обичайното за всички историци. Прокълнат да наблюдава и отново прокълнат да разсъждава над смисъла на всичко наблюдавано. Такава позиция внушаваше чувството за превъзходство и досадна вътрешна непогрешимост на хладно отчуждение. Но той съзнаваше, че това е горчивата самозаблуда на един уплашен глупак: да си въобрази, че не може да бъде принуден да кърви или да плаче, или дори загуби живота си, когато течението забушува от ярост.

Имаше хиляди решения и всяко от тях бе на ръка разстояние, но волята беше обърнала гръб и никакво насърчение или заплаха нямаше да я върне.

— Загубили сме една трета от нашите братя и сестри — бе заявил Седорпул на влизане в залата и свещите бяха склонили пламъчетата си с появата му — не в предвестие за думите му, със сигурност.

Висшата жрица Емрал Ланеар стоеше съкрушена. Лицето ѝ бе изпито, очите — хлътнали и заобиколени от тъмни кръгове. Силата на титлата и високият ѝ сан бяха пометени заедно с вярата ѝ и всеки жрец и жрица, изгубени в полза на Синтара, явно я поразяваха като лична измяна.

— Каузата ѝ не е тази на Отреклите се — каза след това Седорпул и малките очи на кръглото му лице я погледнаха мрачно. — Можем да сме сигурни в това, висша жрице.

Райз Херат все още не можеше да проумее физическото преобразяване сред децата на Майка Тъма в Цитаделата, това раждане на андии, което продължаваше да се разпростира като петно между избраните ѝ. Нощта вече не заслепяваше, нито скриваше нещо от погледа. „И все пак продължаваме да вървим пипнешком.“ Винаги беше вярвал, че е господар на собственото си тяло, освен онези прищевки на болест или рана, които могат да засегнат човек във всеки момент. Не беше усетил докосването на Майка Тъма, но това, че го бе направила свой, не можеше да се отрече. Никакъв избор не бе имало по въпроса. „Но вече знам, че това е грешно. Някои хора избягаха от благословията ѝ.“

След като Емрал Ланеар не отвърна нищо на думите на Седорпул, жрецът се покашля и продължи.