Ковачница на мрак

— Знам за добродетели — отвърна Хенаралд, — но се боя, че мислите ми за тях не са по-добри от хрътки, хапещи петите им, за да получат само ритник в отплата.

— Но упорити остават… тези мисли?

Сумтенето, с което отвърна Хенаралд, можеше да е одобрителен смях, но Галар не беше сигурен.

— Майко Тъма, позволявам си да допусна, тук и сега, че най-прекрасните добродетели са тези, що разцъфват невидими.

— Моят Първи син, уви, крачи не през градина, а по твърд камък.

— Ботушите му кънтят в очакване, Майко Тъма.

— Точно така.

Галар чу разочарованото съскане на Аномандър.

— Ако сте открили нови сили, Майко, то моля да знам за тях. Ако не във форма, то в ухание. В това ваше владение, толкова подобно на пустота, жадуваща да бъде запълнена, всички ние очакваме осъществяването на нашата вяра.

— Не мога да не отстъпя пред желанията ти, Първи сине. Колкото повече разбирам този дар на Тъмнината, толкова повече проумявам, че отказът му е необходим. Рискът, вече съм убедена, е да не бъде оковано онова, което не трябва да бъде оковано, и да не бъде закрепено на място онова, което трябва да е свободно да странства. В края на краищата в мярата на всяка цивилизация странстването трябва един ден да свърши. А свърши ли то, свършва и едно непроменливо бъдеще.

— Ако нищо не се променя, Майко, тогава надеждата трябва да умре.

— Лорд Хуст, бихте ли нарекли мира добродетел?

Галар усети как старецът до него помръдна неловко и подозираше, че мечът е натежал в ръцете му.

— Моят мир е мир на умората, Майко Тъма.

— Отговор на старец — промърмори тя без присмех или упрек.

— Аз съм старец — отвърна Хенаралд.

— Следва ли да смятаме умората за добродетел тогава?

— О, простете ми, Майко, този старчески отговор. Умората не е добродетел. Умората е провал.

— Дори ако печели мир?

— Това е въпрос за младите — рече Хенаралд и тонът му прозвуча язвително.

— Един ден, Хуст Хенаралд, ти отново ще бъдеш дете.

— Тогава ме запитайте отново, Майко Тъма. И дойде ли това време, ще ви дам простите отговори, които търсите, така, както са видени от един прост свят, от един живот, живян простичко, така, както само дете може да живее, където един въпрос може да се зарее още преди да е заглъхнало ехото на изричането му. Попитайте детето и то сигурно ще ви благослови в името на невежествения мир.

— Първи сине — каза Майка Тъма, — в Куралд Галайн има война.

— Дайте ми разрешение да взема меча, Майко.

— В мое име? Не.

— Защо не?

— Защото, скъпи сине, аз съм цената. Какво се стремиш да защитиш? Моята неприкосновеност? Аз владея притъпените ѝ граници. Моята добродетел? Този кон е избягал и дори кучетата са престанали да вият. Моята святост? Познах живот на кръв и плът, и не толкова отдавна, че да го забравя. Все едно, признавам, че не разбирам самото понятие святост. Къде се намира святото, освен у всеки един от нас, и кой може да го намери у когото и да е друг, след като не могат да го намерят в себе си? Тщеславие е да гледаш навън, да търсиш другаде и да мечтаеш за по-добри светове извън този. Вечно на ръка разстояние, докосваш го с върховете на пръстите си, и как се протягате всички вие, и как копнеете всички! Аз съм цената, Първи сине. Пресегни се към мен.

— Няма ли да благословите този меч тогава?

— Скъпи Аномандър, оръжието е благословено в сътворяването му. Очаква те в треперещите ръце на лорд Хуст, за когото тази умора не е нито мир, нито добродетел. Крайно неспокойно дете е този меч.

— Майко — рече Аномандър. — Къде е заминал Драконъс?

— Иска да ми поднесе дар — отвърна тя.

— Изглежда, само това прави.

— Негодувание ли чувам, Първи сине? Внимавай. Драконъс не е твой син и следователно не подобава да е твоята цел в тези неща. Макар да няма обща кръв помежду ви, той все пак е мой и изцяло мой. Както и ти.

— Прекалявате — изхриптя гласът на Аномандър. — По титла ви наричам тъй, както искате от мен, но не сте ми майка.

— Тогава измий тъмнината от кожата си, Аномандър Пурейк.

Студеният ѝ тон прониза Галар Барас. Чу как болезнено изохка Хенаралд. Галар се приближи към него, усети допир и посегна да поеме меча от отмалелите ръце на господаря си. Щом оръжието се отпусна с цялата си тежест на дланите му, Галар изпъшка — все едно държеше наковалня.

Хенаралд се смъкна на колене до него и затрепери неудържимо.

Аномандър заговори:

— Лишена от святост, изгубена за добродетелта и в неведение за всичко, що е свято. Що за кауза си ти?

— Ако искаш да ме потърсиш, вгледай се навътре.