Ковачница на мрак

Долу на двора един коняр държеше юздите на бойния ѝ кон в очакване да се появи.

В това можеше да има обида и тя отново си представи коравото лице на Аномандър и гневното на Андарист зад него. Въздъхна, остави поканата на писалището, стана и тръгна към наметалото си. Заметна го на раменете си, затегна токата на гърлото си, а след това взе ръкавиците и закрачи към съседната стая.

Старецът, който стоеше пред нея, имаше болен крак, но беше отказал предложения му стол. Момчето зад него спеше дълбоко на един диван, все още в дрипите си и покрито с мръсотия като втора кожа. Тя погледа детето още за миг, преди погледът ѝ да се спре на Грип Галас.

— Понякога съм се чудила какво е станало с теб — заговори тя. — Аномандър отвръща на лоялността с лоялност, а твоята беше безукорна. Справяше се добре, когато трябваше с господаря ти да останем насаме, докато бяхме заедно. Дори отвличаше вниманието на баща му, когато се наложеше.

Погледът в очите на Грип се смекчи сякаш от спомена, но старият мъж бързо се овладя.

— Милейди, господарят ми намери други приложения за мен, във войните и след това.

— Господарят ти е изложил живота ти на риск, Грип, след като това, което наистина заслужаваше, беше спокойна пенсия в хубава селска къща.

Старецът се намръщи.

— Описвате гробница, милейди.

Момчето не се беше размърдало при разговора им. Тя го огледа отново.

— Казваш, че носи писмо?

— Да, милейди.

— Знаеш ли съдържанието му?

— Крайно сдържан е за него.

— Сигурна съм, но спи като умрял.

Грип сякаш посърна.

— Загубихме коня в реката. Едва не се удавихме и двамата. Милейди, той не знае, но писмото, което носи в тенекиената си тръба, вече е нечетливо. Мастилото се е размило и зацапало и нищо не може да се направи. Но печатът на пергамента е оцелял и със сигурност е от вашето имение.

— Сукул, несъмнено — разсъди Хиш Тула. — От рода на Корлас ли е?

— Така трябва да разбираме, милейди.

— И е за Цитаделата?

— За Децата на Нощ, милейди.

— Всичките деца са пораснали.

Грип не отвърна на това.

Погледите им се засичаха от време на време и Хиш бе доловила странна свенливост в очите на Грип. Зачуди се над това.

— Милейди, момчето настоя първо да намерим вас.

— Така разбрах и аз.

— Докато аз щях да предпочета да отидем направо при господаря ми.

— Но отстъпи.

— Той е знатен, милейди, а задължението ми беше да го опазя по пътя. Храбрец е и не се оплаква от трудностите. Но плаче за умрелите коне.

Тя се усмихна.

— Както едно дете на Нимандър направи веднъж, преди много време. С твоя кон, доколкото помня. Счупен преден крак, нали?

— Скок, който онова дете изобщо не трябваше да опитва, да, милейди.

— С цената на живота на коня ти.

Грип извърна поглед и вдигна рамене.

— Казва се Орфантал.

— Неприятно име — отвърна тя. След това отново улови странното изражение на сбръчканото лице на Грип и се намръщи. — Имаш ли да ми кажеш нещо?

— Милейди?

— Никога не съм била толкова гневлива, че да те карам да се притесняваш. Кажи каквото ти е на ума.

Той сведе очи.

— Простете, милейди, но е хубаво, че ви виждам отново.

Нещо стегна гърлото ѝ и тя почти посегна да го погали по лицето, да покаже, че обичта му не е нежелана, а всъщност е взаимна, но нещо я задържа. Вместо това каза:

— Този твой крак всеки момент ще рухне. Настоявам да повикаме лекар.

— Заздравява, милейди.

— Ти си един упорит старец.

— Времето ни е кратко, ако ще се срещаме с тях.

— Виждаш ме, че съм готова, нали? Е, добре, хайде да занесем тази неприятна новина на господаря ти и да понесем доколкото можем гнева на Андарист за войнственото ни натрапничество. Момчето ще поспи тук междувременно.

Грип кимна.

— Беше лош късмет, сигурен съм, а не опит за покушение. Момчето в края на краищата не е от голяма стойност за никого.

— Освен мъртво на пътя — отвърна тя. — Нежеланото дете като доказателство за нежелан раздор в кралството. Ще ми се да имахме друго име за него. Хайде, ще пояздим до портата на Цитаделата.

Галар Барас не виждаше нищо, но усещаше, че Хенаралд все още стои до него. Тъмнината в Залата на Нощта беше убийствено студена и същевременно странно сгъстена, почти задушаваща. Взрян напред в мрака, чу как лорд Хуст рязко си пое дъх.

Миг след това прозвуча тих женски глас, толкова близо, че Галар почти усети дъха му на лицето си.

— Възлюбен Първи сине, каква е ползата на благослова ми в това?

Аномандър отговори, но Галар не успя да долови откъде идват думите или къде стои той.

— Майко, щом ние сме само твои чеда, то и нуждите ни остават прости.

— Но не и лесни за удовлетворяване — отвърна тя.

— Не е ли чистотата добродетел?

— За добродетел ли ще говориш сега, Първи сине? Подът под стъпките ти е твърд и би трябвало да се осланяш на това.

— Докато се препъна, Майко.

— И мислиш, че този меч ще облекчи съмненията ти? Или благословията ми ще ти послужи в това?

— Като острие, хлъзгащо се в ножница, Майко, бих искал да имам и двете.

Майка Тъма помълча за миг, след което отрони:

— Лорд Хуст, а вашите мисли за добродетелта?