Ковачница на мрак

Слуховете, кръжащи около легиона на Урусандер, бяха, според капитана, най-обезпокоителните от всички. Цели части бяха напуснали гарнизоните си и разформировани отряди бродеха в земите наоколо. Хун Раал беше напуснал Карканас през нощта и местонахождението му беше неизвестно.

„Когато верите хванат нож, всеки бог трябва да обърне гръб.“

Никога не се беше замислял много за Отреклите се. Бяха хора от горите, реките и обрулените голи хълмове. Кожата им беше с цвета на земята, на която клечаха, очите им бяха с мътния цвят на потоци и блата. Бяха плашливи и необразовани, затънали в суеверия и загадъчни тайни ритуали. Не можеше да си представи, че са способни на заговора да се внедрят, който им се приписваше сега.

Приближаваха се към Залата на Нощта. Въздухът в коридора бе странно студен и вмирисан на глина.

— Наистина е обременена — каза Хенаралд зад тях.

Аномандър вдигна ръка и спря. Обърна се към лорд Хуст.

— Това е безразличие, сър.

— Никаква почит, отдадена на камък и път? Дори когато водят към нейната особа?

— Никаква от нея — отвърна Първият син, загледан в Хенаралд и увитото оръжие в ръцете му.

— А храмовете ѝ?

— Жреците и жриците ги познават добре, сър, и чрез нощни стонове и буйства ги освещават със своето рвение. Ще трябва да ги попитате пряко за степента на техния успех.

— Първи сине, тогава, изглежда, сме изпаднали в смут.

— Милорд, къде е местонахождението на легиона Хуст?

Хенаралд примига, изненадан от въпроса на Аномандър.

— На полето на юг, Първи сине.

— Кога за последен път получихте вест от тях?

— Командирът потегли от Ковачница Хуст преди няколко дни. — Обърна се към Галар Барас. — Ти не присъстваше ли на заминаването ѝ, Галар?

Младият мъж изведнъж се смути, но кимна.

— Да, милорд. Торас Редоун пътува към легиона, но без да бърза. Тогава все още не се беше задала никаква неприятност на хоризонта.

Погледът на Аномандър се задържа за миг върху Галар Барас. След това той се обърна и тръгна отново.

Келарас побърза да го настигне и чу как Хенаралд заговори на Галар Барас зад тях.

— Когато приключим тук, лейтенант, ще препуснеш бързо до легион Хуст.

— Слушам, сър. А каква вест да им отнеса?

— Вест? Животът в града да не би да ти е изпил ума? Вслушай се добре в думите ми, щом си решил да не слушаш Първия син. Изправени сме пред гражданска война, лейтенант. Майка Тъма призовава легион Хуст. Кажи на командир Торас Редоун следното: везните са се наклонили и Урусандер стъпва слепешком, но всяка негова стъпка е тежка. Тежестта на Хуст би трябвало да го разколебае и може би да му даде миг за размисъл и преоценка.

— Не е Урусандер — заяви Аномандър, без да се обръща.

— Простете, Първи сине, но само мъжът, който добре познава бойния си кон, отпуска юздите му — изсумтя Хенаралд.

— Ако Хун Раал е боен кон, лорд Хуст — отвърна Аномандър, — тогава се молете ботушите на Урусандер да стоят здраво на стремената, защото наистина язди слепешком.

Стигнаха до вратите и Аномандър отново спря.

— Лорд Хуст, така е, както каза моят брат Силхас. Силата ѝ е такава, че няма да напуснете залата същият човек, който ще влезе.

Хенаралд сви рамене, но това не прикри съвсем безпокойството му.

— Кожата ми твърде дълго е наточвана на желязо и възраст, сър, за да ме накарате да съжаля за няколко нови петна.

— Изобщо не говорех за петна, сър.

Старецът вдигна рязко глава, сякаш оскърбен.

— Трябва ли да се боя от вярата на прага ѝ, Първи сине?

— Тук — повече от всякъде, лорд Хуст.

— По-добре изобщо да не бях приемал — изхриптя отчаяно Хенаралд, но очите му блеснаха, щом се спряха на меча в ръцете му. — Виждате ли как държа това, все едно е дете? Без да помисля дори, издавам страха на един баща, а вие смеете да оспорвате вярата ми? Обезсилен съм като мъж и твърде късно е да оспоря това раждане, тъй че трябва да направя всяка следваща стъпка като осъдена душа. Галар Барас, ще понесеш ли тежестта на един старец на този праг?

— Не, сър, но ще понеса силата на волята на моя лорд и няма да се огъна лесно.

Хенаралд въздъхна.

— Както бъдещето носи миналото, тъй синът носи бащата. Дали ще пресече това бреме меч като този, питам се?

Аномандър изглеждаше потресен от тези думи. Но замълча, обърна се и посегна към бравата.

Когато Силхас Руин, дошъл иззад капитана, сложи ръка на гърба на Скара Бандарис, той трепна и бързо отстъпи встрани. Като видя кой е зад него, се отпусна и се усмихна.

— А, приятелю, прощавай. Тези кутрета ръмжат и се дърлят цяла сутрин и нервите ми са изопнати. Още по-лошо, трябва отново да се уча на дворцови маниери, защото твърде дълго бях сред войници и грубият им нрав е полепнал по мен като пътна прах. Така че ме намираш не във форма.

Силхас кимна към двора.

— Виждам добре причината за плашливостта ти, Скара, и вече се боя, че бълхите са те налазили, тъй че изобщо съжалявам, че те доближих.

Скара се засмя.

— Още не, Силхас, още не. Но разбираш защо копнея час по-скоро да приключа с тия смрадливи подопечни. Още по-лошото е, че никой тук в Цитаделата не иска да вземе каишките.

— И затова ме молиш настойчиво за съпричастие по въпроса. Разбирам отчаянието ти.