Ковачница на мрак

Някъде вдясно от него, в друга стая, бяха пробили през прозореца.

— Бягай! — изкрещя той отново и се хвърли пред тримата нападатели.

Беше Дурав. Кръвта бе огън в жилите му. Разцепи лицето на един, посече капачката на коляното на друг. Меч се вряза дълбоко в дясното му бедро. Той се олюля и се изтръгна от оръжието. Силата се изля от ранения крак. Крил изруга и залитна. Още връхлетяха към него, жадни да го достигнат. Блокира забиване и усети как мечът му се хлъзна по нечия ръка. А после нещо го удари в слепоочието и светът побеля. Докато падаше напред, два юмрука го посрещнаха в гърдите и го изправиха отново. Погледна и видя двата меча, които го бяха пронизали.

Още едно острие изсвистя и се вряза в шията му.

Видя се как пада в коридора, почти на ръка разстояние от прага, видя и съсеченото тяло на лорд Джаен, видя нахлуващите тежки ботуши. Някой стъпи на ръката му и му счупи пръстите, но Крил чу само звука. Нямаше болка.

Имаше само усилваща се празнота, черна като реката. Зачака да го поеме.

Не се наложи да чака дълго.

Бяха хванали благородничката в една от задните стаи, докато се опитваше да скочи навън през прозореца, и я бяха довлекли в главната зала. Тогава започна насилието.

Когато избутаха Нарад напред — с неокървавения и увиснал в ръката му меч, — жената, която бе тичала с него, се изсмя и рече:

— Този да я довърши! Красавица е, Вафт, и цялата е твоя!

Под грубите подкани на десетина зяпачи го избутаха към камъка на огнището, на който я бяха проснали. Дрехите ѝ бяха разкъсани. На камъка под нея имаше кръв. Устните ѝ бяха разцепени от целувки и хапания, а гладката ѝ доскоро плът беше на синини от длани и пръсти. Той се взря в оцъклените ѝ очи.

Тя срещна погледа му, без да мигне, и не се извърна.

Жената зад Нарад смъкна панталоните му, после го хвана в ръка, за да го възбуди. Изсмя се, подуши го по врата и го натисна да легне върху благородничката.

Той усети как се плъзга в кръв и разкъсана плът.

След като го намести, жената се отдръпна със смях.

Тялото на благородничката беше топло под неговото и въпреки всички отоци — възхитително меко. Пресегна се, за да я притисне до себе си — под воя на другите — и зашепна в ухото ѝ: молеше я за прошка.

Много по-късно му казаха, че е издишала сетния си дъх, докато била под него, и Нарад чак тогава осъзна, че в онази сутрин, върху камъка на домашното огнище, красотата е умряла в ръцете му.

Кадаспала се събуди стъписан. В ума му бе останало ехото от някакъв писък — ужасен сън, който дори не можеше да си спомни. Потърка лицето си, погледна се в смътната утринна светлина и видя, че отеклото му бедро се е подуло — беше два пъти по-дебело от другото. Простена и отново се отпусна на гръб.

Но смътните писъци не заглъхнаха. Изобщо не заглъхнаха.

„Не. О, не, не, не, не…“

Заряза кутиите с бои и четки, успя някак да се изправи и закуцука през вълни от заслепяваща болка към пътя. Опита се да затича, а кракът му се повлече под него и дъхът заизлиза накъсан от гърлото му.

Слънцето се изкатери през дърветата. Кадаспала куцаше по пътя и се чудеше що за лудост го е обзела. Не беше възможно да е чул нещо истинско. Разстоянието беше много голямо — бягал беше вечно по този път. Левги, десетки левги — но не, въздухът все още беше студен от отминалата нощ. Мъгла бе надвиснала над реката като дим.

Едва можеше да върви, още по-малко — да тича.

Когато пред очите му изникна къщата на Андарист, Кадаспала спря. Видя каретата, но конете ги нямаше. Нямаше никакво движение — нито един Домашен меч или слуга.

Закуцука отново напред.

Трупове по земята. Домашните мечове на баща му и други. Виждаше лица, които беше познавал през целия си живот, всички — плоски като най-тънък пласт боя, очите им бледи и празни под клепачите. И навсякъде — зловещите багри на зейнали рани. Когато вдигна ръце към лицето си, усети само изтръпналост, сякаш дори сетивата се бяха отдръпнали.

Пръстите му мушкаха във въздуха.

Входната врата на къщата беше изкъртена.

От Кадаспала излизаше звук. Нечовешки вик, вик от нещо, което пропадаше в яма, в бездна, пропадане в безкрайни дълбини. Викът го обкръжи, поздрави празното утро и безчувствената му светлина, а кръвта по земята правеше сенки под неподвижните тела. Видя отворената врата на каретата и още тела зад нея — още Домашни мечове, още непознати в мръсни дрипи, още зяпнали очи, както винаги зяпат мъртвите очи.

На стъпалата на къщата лежеше мъж, загърнат във фино вълнено наметало, синьо като нощ. Сивата коса бе полепнала от черна засъхнала кръв. Пръстите на Кадаспала заиграха трескаво — резки удари на невидимата четка — и през цялото това време викът продължи, като на погубена душа, душа, пропадаща вечно в бездната.

Прекрачи тялото на баща си, а след това и на Крил Дурав. И видя застиналото, оцапано с кръв тяло на Ефала.

А после застана пред камъка на огнището.

Това не беше тя. Това… нещо. „Не тя. Никога тя. Не знам коя е това. Това не е…“