Ковачница на мрак

Скоро след това над сто въоръжени мъже и жени тръгнаха през леса. Нарад беше сред тях, на няколко стъпки зад ефрейтор Бурса. Беше извадил меча си, но ръката, която го държеше, бе студена. Трепереше под дрехите си, но кожата му бе хлъзгава от пот, а в ума му цареше смут.

Виждаше живота си разгърнат зад него: всичките пъти, когато бе наранявал хора с думи, надсмивайки се над всичките им претенции. Когато беше гледал с презрение на всеки жест на доброта или предполагаема искреност. Сега му се струваше, че е водил война през целия си живот. Нищо не беше достатъчно истинско, за да повярва в него. Нищо не беше достатъчно добро, за да се бие за него, освен парчето негодна земя, на което стоеше, и рехавите граници на презрението му.

А сега се бе озовал в компанията на убийци, просто още една смътна фигура, прокрадваща се между смълчани стволове. Някъде напред спяха невинни хора. Стига изобщо да съществуваше невинност, а за това бе имал цял живот на съмнение, което глождеше краищата на опърпаната му вяра. Все едно. Утрото им щеше да бъде разбито, връхлетяно от внезапно насилие и жестокост.

Не го искаше и все пак нещо в него жадуваше за онова, което предстоеше. Най-грозната част от самия него — външното, издърпано навътре и станало още по-низко, още по-отвратително. Сред всичките войници наоколо единствен той носеше физическата истина за онова, което се криеше във всеки един от тях.

Имаха своите списъци от обиди, своите негодувания — също както той своите.

Движеха се през гората, а тя притегляше мрака надолу и ги загръщаше с него. Имаше различни видове чистота, различни видове болка, но в тъмното всяка разлика се губеше и всичко ставаше същото. Не беше по-грозен в тъмното от който и да е тук, и те не бяха по-красиви или благородни от него.

„Всички сме еднакви.

Всяка кауза е праведна само когато е твоя лична, когато чувствата значат нещо. Но понякога, сред някои хора, чувствата не значат нищичко.“

Това беше дарът на войника, предположи той.

В този момент се олюля, падна на колене и закуската се върна в гърлото му, плисна навън върху черната пръст. Гърчовете продължиха, докато вътре не остана нищо. Клюмнал глава, с провиснала от устата слуз и жлъчка, усети как другите го подминават. Чу тихия им смях.

Ръка в метална ръкавица го стисна за рамото, жената, която го беше събудила, се наведе и каза:

— Развалено месо, Вафт. И аз са мъча да не повърна. Стани, стой до мен, почти стигнахме.

Той се надигна, учуден от поканата ѝ. Бурса ли я беше накарал? За страхливец ли го мислеха, за човек, когото трябва да държат под око? Избърса с ръкав устата си, изплю горчилката и тръгна, а жената закрачи до него.

— Ще го направим жестоко, Вафт.

Той кимна — жест, който тя дори не можа да види.

— Колкото може по-ужасно. Не можеш да му позволиш да стигне до теб. Трябва да го потиснеш всичкото, разбираш ли? Правиш, но не мислиш, това е веруюто на войника. Ако изобщо мислиш за нещо, мисли за мира, който ще дойде след това, година-две по-късно. Мисли за новите порядки в Куралд Галайн, благородниците стъпкани и слаби, истинските хора — като теб и мен — живеят добре и живеят уважавани.

„Живеят уважавани. В името на Бездната, жено, смяташ ли, че това ще замени самоуважението? Няма. Лъжеш се. Всички се лъжем.“

— С мен ли си, Вафт?

— Да.

Напред по пътя просветна, дърветата оредяха, пънове изникнаха от стъпканите треви. Очите му откроиха тъмните очертания на карета и редица коне, вързани за въже, изпънато между две знамена, мъждукане на гаснещ огън.

И човешки фигури в края на поляната — неподвижни и зяпнали сякаш право в Нарад.

Внезапно отекнаха викове, желязо изсъска в ръба на ножница и…

— Напред! — изрева жената до него.

И изскочиха на сечището, в откритите дворове на Великия дом на Андарист.

Лорд Джаен беше останал напълно облечен през нощта, като в бдение. Обикалял беше да проверява Домашните мечове и да говори тихо с постовете. Андарист и свитата му бяха поне на ден път оттук, а гостите щяха да го последват на следващия ден. Крачките му отмерваха нощта в бавна спирала, която най-сетне го върна отново до гаснещия огън.

Сърцето го болеше за дъщеря му, за слепотата на младостта. Всяка мисъл за заложник Крил го съкрушаваше: изпитваше страх за младия мъж, комуто навярно щеше да се наложи да защити дома Инис от атака; болка заради раните, които дъщеря му му беше нанесла.

Не съжалението беше същинското проклятие. Беше позволил на старостта да го обсеби, сякаш старческата досада бе сетният дар към него самия — блажената прегръдка на равнодушието под маската на мъдрост. Отегчение чакаше всяка нехайна душа, все едно колко стара, все едно с какъв ранг и титла. Знаеше, че го очакват още столетия, но това беше истина, пред която не можеше да се изправи, без да потръпне от страх. Същинското проклятие, онова, което изпълваше душата до пръсване, беше умората. Не на плътта, макар че и това играеше своята роля, а на духа. Започнал бе да разпознава в себе си някакво окаяно нетърпение: злочестието на човек, който очаква и иска да умре.