Ковачница на мрак

— Разузнавали са — каза Рийс. — Лордът беше прав да се страхува за дома си.

— Не мисля — отвърна Крил.

— Сър?

— Дошли са тук, огледали са имението. Видели са, че охраната е слаба. Видели са, че лорда го няма и че впрягът е заминал.

— Идеален момент за нападение.

— Но не са го нападнали, нали? Защо?

— Загуба на кураж?

Крил поклати глава. Страхът се стягаше като студен юмрук в гърдите му.

— Имението не е било целта им, ефрейтор. Не са нападнали, защото кортежът вече е бил заминал.

— Сър, не биха направили това. Едно е да направиш прочистване на Отрекли се, но това, което намеквате — срещу благородник, срещу Велик дом — не биха могли да оправдаят това в името на Майка Тъма.

— Онези знатни, които приютяват Отрекли се в земите си — каза Крил. — Лордът спомена за това.

— Но, сър, говорим за невястата на лорд Андарист.

Крил го погледна объркано.

Рийс — беше смъкнал шлема си — прокара ръка през рехавата си коса.

— Съжалявам, сър. Просто… имам приятели в легиона. Добри приятели. Мъже и жени, с които съм се бил рамо до рамо. Това, което казвате… никой от хората, които познавам, никога не би се съгласил с вас. Това, което описвате, е престъпление. Грубо убийство. Лорд Урусандер ще е първият, който ще излови и обеси убийците.

— Дезертьори — каза Крил. — Разбойници дори. Или може би вината ще се хвърли върху Отреклите се. Стига да се оставят подходящите знаци. Може да намесят и Драконъс. Измамата е оръжието им и всяко убийство и хаос просто ще набие в ума на всеки необходимостта от повече ред — необходимостта легионът да се върне.

— Не биха направили това — прошепна Рийс.

— Трябва да ударят бързо — продължи Крил, — преди идващите от Карканас да стигнат до сватбения лагер. Не разбираш ли, Рийс? Удряш, предизвикваш гняв — не, сляпа ярост! — и кой е виновен за развихрянето на тази гражданска война? — Хвана юздите. — Хайде. Препускаме до имението и там отиваме при кастелана.

— А вие, сър?

— Аз ще сменя коня. Ще взема два. Ще яздя през нощта — сержант Агалас трябваше вече да ни е настигнала. Нещо се е случило с тях. Ако нападателите изчакат до разсъмване, би трябвало да стигна до лорд Джаен навреме…

— Сър, не мислите ли, че може да имат наблюдатели на пътя?

— Ако мина от другата страна на реката… има брод, нали?

— Знам един, сър, но брегът е висок — никой не смее да мине през него.

— Точно затова няма да има наблюдатели.

— Сър, не бива да тръгвате сам.

— Ефрейтор, може лорд Джаен да се окаже прав, а аз да греша. Вие трябва да се приготвите. Обясни всичко на кастелан Деларан.

— Слушам, сър.

Обърнаха уморените си коне и поеха надолу по склона.

Когато Нарад слезе с другите в отряда на Бурса, нощното небе беше светло и звездният въртоп грееше ярко. На една поляна ги чакаше друга част войници от легиона, макар никой да не носеше униформа. Към тях закрачи офицер, за да ги посрещне.

Беше висока жена, с хубава фигура, но се движеше отпуснато и Нарад се зачуди дали не е пияна. Но когато заговори, думите ѝ бяха резки и точни.

— Ефрейтор Бурса, каква новина ми носиш?

— Само малки неприятности, сър. Оправихме ги пътьом. Но можем да сме сигурни, че никакви подкрепления от север няма да стигнат до тях навреме. Капитан Скара Бандарис отговори ли на ездача, когото пратих?

— Аз задържах ездача ви.

— Сър?

— Твърде голям риск, ефрейтор. Прецених, че ще е по-благоразумно никой войник от легиона да не ходи до Карканас. Разбирам, че искате потвърждение на дадените ви заповеди. Че сте обезпокоен от събитията, но можете да разчитате на думата на Инфайен Менанд, че всичко, което правим тук, е необходимо. Тези първи актове, всяко от които — само малко пускане на кръв, целят да предотвратят повече кръвопролитие по-късно.

— Да, сър.

— Сега махнете всякакво легионерско облекло. Ей там има резервни дрехи за вас.

Нарад предположи, че Инфайен Менанд трябва да е тази жена, макар да не можеше да е сигурен. Но когато Бурса се обърна към тях, видя притеснението му.

— Е, чухте лейтенанта — каза Бурса. — Отивайте при дрехите, и по-бързо. Щом се преоблечете, легнете да поспите. Ще тръгнем пеш, много преди разсъмване. Студена вечеря тази нощ. Хайде, всички.

Нарад тръгна с другите към купа дрехи. Когато зарови из тях, напипа лепкави петна от кръв.

— Боклуци на Отрекли се — измърмори жената до него. — В случай, че някой от нас го посекат.

— Оставят ни по пътя?

— Такъв е животът, Вафт4.

Нарад не хареса много дадения му прякор, но благоразумно си замълча, за да не стане по-зле. „Просто още една лъжа.“

Жената го изгледа.

— Каза ли нещо?

— Не.

— Радвам се. — Вдигна една опърпана блуза от купчината и я тръсна. — Четири години ходих гладна, след като ни разпуснаха. Четири знатни момчета ме спипаха веднъж на един селски път по-зле облечена и от това. Казаха, че воня, и едва не ме удавиха, докато ме окъпят в реката. Смяха се и ме опипваха, и ме оставиха да лежа гола в калта. Живота си рискувах да ги спася, за да ми направят това? Не беше редно и сега ще си платят.