Ковачница на мрак

Но дори тази сцена, така нежно изваяна в ума му, беше само илюзия. Тайсти убиваха тайсти. „Днес праведната кауза е религията. Боговете са нащрек все пак. Искат да умреш в тяхно име. Защо? За да докажеш верността си, разбира се. Ами тяхната вярност? Твоят бог благословил ли е теб и живота ти? Отзовал ли се е на всяка твоя молитва? Доказал ли е своето всемогъщество?

Къде е за теб тази вярност на бога? Не е достатъчно верен, за да пощади живота ти, който отдаваш в негово име. Не е достатъчно верен, за да те преведе през трагедия и скръб, загуба и злочестина. Не е достатъчно верен, за да спаси онези, които обича. Нито децата, които трябва да умрат в доказателство за същата вярност.

Днес е важна религията. Утре ще е нещо друго. Номерът е в това да спечелиш.“

— Горката Енесдия — промълви той, щом седна под навеса. — Лоша сватба. В лошо време.

„Смачкани цветчета по черните течения.“

Веднъж беше помолил да нарисува портрет на лорд Аномандър. Това само по себе си беше почти безпрецедентно: него го молеха, не молеше той. Но онзи единствен път беше помолил, защото беше видял нещо в младия благородник. Нещо различно. Знаеше, че няма да намери отговор на тази загадка, без да се посвети ден след ден на усилието да проникне под външността на Аномандър от дома Пурейк, да я нареже късче по късче с всеки замах на четката си, чак до костта и след това през кокала. Никой, дори знатен, не би трябвало да притежава онова, което притежаваше Аномандър — онази древна почти увереност и очи, които виждаха през хиляда години в един миг.

В друга плът щеше да го види като лудост. Като тирания или като преситения, циничен поглед на историк, или и двете, след като със сигурност всеки историк беше тиран в сърцето си, толкова тежко бяха снаряжени с оръжията на факти и истини. А ако тиранията не вирее в заблуда и самозаблуда, то тя изобщо не вирее никъде. Щеше да познае първия честен историк, когото видеше — прекършения и плачещия, отишлия много далече отвъд всякакви думи и дори от срещнати погледи. Но онези, които познаваше, бяха предимно самодоволни с претенцията си за знание и на дъска или платно образите им бяха плоски като на всеки друг.

Но никакъв цинизъм не видя в лорд Аномандър. Беше видял мъничко привилегированост, а представите за сила и слабост се сливаха объркани, и Кадаспала се беше зачудил дали през целия си живот по някакъв начин не е преобръщал значението на всяка от тях. Мъж, който можеше да предложи слабост в силата, беше човек в мир с властта.

Все пак Кадаспала се беше терзал, когато мислеше за Аномандър, от страхове и неназовани, безлики опасности. Ако лордът не беше отказал на молбата му, сега щеше да знае истината, от повърхността до самите корени, и всички загадки щяха да са си отишли, разкрити и изложени на дъска или платно, и нищо нямаше да е толкова тъмно, колкото беше.

„Не ме обсебвай, Аномандър. Не тази нощ, нощта преди брат ти да вземе ръката ѝ и да ми я отнеме. Не тази нощ, моля те, когато проклинам усилващия се мрак и майката, която умря, за да роди съвършена красота. Умря и сломи съпруга си, умря и сломи своя син. Не тази нощ, когато всичко свършва и не започва нищо ново.

Андарист: да бъде ръката, която създава. Силхас ръката, която чака да унищожи. Аномандър, който притежава и двамата, но стои, както би стоял някой беззащитен и все пак неуязвим. Вие тримата! Война идва и идва сега. Как ще отговорите?

Аномандър, къде е твоята слабост и как може всъщност тя да бъде твоята сила? Покажи ми това, а аз в замяна обещавам да не обсебвам теб, както ти сега обсебваш мен. Но провалиш ли се в това, което иде, заклевам се никога да не оставя душата ти в мир.“

Ако имаше нещо, което не можеше да отрече, то беше, че колкото и да бъдеше омърсена и съсипана, Енесдия поне щеше да е в безопасност. С Андарист и нежния му нрав. В безопасност, но не и съхранена. Призля му от тази мисъл.

Легна. Беше твърде уморен да пали огън, твърде изтощен за лъжливи утехи. Затвори очи и се опита да заспи.

Имаше един хълм с изглед над дома Инис. На него някога се бе издигала наблюдателна кула, но някакъв древен сблъсък, изгубен във фамилната история, я бе опожарил, а след това беше напълно разградена, докато не бяха останали само камъните на основата. Земята около каменния кръг и запълнената с отломки яма беше почти гола, покрита с напукани от огъня камъни и натрошени грънци. Една пътека водеше по югоизточната страна на хълма надолу към пътя.

От билото Крил огледа имението. Светлината вече гаснеше. Реката възвиваше от пътя, обикаляше този хълм и течеше като черна змия зад къщата и дворовете ѝ. Всичко изглеждаше мирно.

До него ефрейтор Рийс също оглеждаше терена. След малко слезе от коня и се наведе.

— Лейтенант, точно както казахте на пътя. Качили са се тук, десетина. Да направят каквото и ние сега.

Крил продължаваше да оглежда имението. Пилона без знаме на него. Предния двор и конюшнята, с отворени врати. От комините на трапезарията се вдигаше дим. Няколко души се движеха из двора, а двамата стражи при портите ги наблюдаваха.