Ковачница на мрак

— Когато някой обича всички неща на света, когато някой притежава този дар на радостта, той не е бронята срещу скръбта, която би могла да си мислиш, че е. Такъв човек стои на ръба на тъгата — няма друг начин, защото да обичаш като него означава да виждаш ясно. Ясно. Андарист се усмихва с разбирането, че тази тъга го дебне, стъпка по стъпка, миг след миг. Ако го нараниш — с хиляда малки рани на пренебрежение или безразличие, — докато залитне и отслабне, скръбта ще го намери и ще го прониже в сърцето.

— Наистина го обичам — отвърна тя. — Повече от достатъчно, повече, отколкото има нужда който и да е мъж. Заклевам се в това.

— Ще се върнем у дома на разсъмване, дъще, и ще понесем всичко, което предстои.

— Ако направим това, татко, ще го нараня, когато е най-уязвим. Ако направим това, унищожавам дара му и живота му.

Той я погледа мълчаливо и тя видя в очите му, че е разбрал истината в думите ѝ. Че вече е много късно.

— Крил постъпи достойно, Енесдия.

— Знам — отвърна тя. — Но съжалявам, че го направи! — Последните думи се задавиха в сълзи и тя отпусна глава на гърдите му.

Баща ѝ я прегърна силно.

— Трябваше да действам — промълви той хрипливо, почти съкрушен. — Трябваше да кажа нещо…

Но тя поклати глава.

— Не, аз съм глупавата. Винаги съм била глупавата — показвах му го достатъчно често.

Тогава заплака и нямаше какво повече да си кажат.

Никакъв разум нямаше в света, реши тя по-късно, докато лежеше безсънна под кожените завивки в каретата. Никакъв разум. Беше отстъпил на лекомислените същества като нея, плъзгащи се през живота в сияен ореол на жалко самооблъщение, където всеки неясен коментар беше обида, а всяка обида лична, и жлъч и злоба вирееха като паразити, в шепот и прикрити погледи. „Това е моят свят, където всичко близо до мен е по-голямо, отколкото всъщност е. Но истината е, че не знам друг начин да живея.“

Никога нямаше да позволи Андарист да се усъмни в нея, никога нямаше да му даде повод да се почувства уязвен. Само във въображението си щеше да е свободна за изневяра и да сънува в прегръдките си един син на Дурав и лицето на млад мъж, който я познаваше твърде добре.

Нарад сънуваше жени. Красиви жени, които се извръщаха от него с отвращение. Бяха се струпали от всички страни и всяко отдръпване го жегваше. Мъчеше се да скрие лицето си, но ръцете му сякаш не бяха негови и бяха сякаш безпомощни в усилието да намерят онова, което искаха да скрият.

Не му беше дадено много по рождение. Не помнеше нито веднъж да се е радвал на възхитения поглед на жена. Нямаше смисъл да слага в сметката всички курви, след като на тях им се плащаше, за да изглеждат доволни. А и те не задържаха погледа си за дълго. Желанието беше нещо, което никое око не можеше да симулира, и липсата му бе съвсем достатъчна, за да обезсили и най-храбрия мъж.

Когато се събуди, примига и зяпна през неподвижните клони и листа, които сякаш бяха накъсали нощното небе. Никога нямаше да бъде желан — дори малката надежда, която беше таил в похабените години преди боя, вече бе мъртва.

Дори боговете не предлагаха честност — не и без да се сключи сделка преди това. В очите му имаше сълзи и замъгляваха гледката. „Сделка? Нищо нямам, което да отстъпя.“ Ако сега боговете го гледаха отгоре, погледът им беше равнодушен и безчувствен. Дори жалостта изискваше една душа да падне на колене, а това нямаше да отстъпи за толкова жалка награда. „Достатъчно жалост получавам тук, между смъртните.

Красивите жени извръщат поглед, гледат покрай мен. Очите им се плъзгат настрани и винаги е било така, много преди лицето ми да беше обезобразено. Те искат само огледално отражение, друго съвършено лице, заслужаващо възхищението, единственото богатство, което те разбират.

Зад това обезобразено лице чака един честен мъж, мъж способен на любов. Иска само онова, което мнозина други имат. Нещо красиво, в което да се вкопчи.

Моля за него, но боговете не отвръщат. Никаква светлина или топлина не грее в равнодушните им очи. Мигат студени. Поглеждат встрани, намират нещо друго, нещо по-интересно, по-оригинално.“

Не съществуваха грозни богове. Първият им израз на сила беше в собственото им преображение, в красиви за съзерцание форми. Ако имаше силата, щеше да направи същото. Щеше да вземе тази глина в собствените си ръце и да я извае до съвършенство.

Но такива дарове не бяха за него.

Чу тихи гласове, а след това към него се приближи фигура. Пресегна се и го сръга.

— Ставай, Вафт, време е. Закуска, после оръжията и бронята.

Беше жената, която му бе говорила толкова язвително предната нощ. Той извърна глава и огледа тъмната ѝ фигура. Искаше му се да е и красива, и сляпа, дори пръстите ѝ да са безчувствени и изтръпнали. Искаше му се да може да легне до нея и да я убеди, а после да се хлъзне в нея и след това да изпита покой.

— Буден ли си?

— Да.

— Добре.

Тя продължи към следващата спяща фигура и той разбра, че не е отгатнала мислите му.

Толкова по-добре. До гуша му беше дошло от присмеха им.