Ковачница на мрак

Загуба и разбити сърца можеха да се понесат от младия, със силна воля и със здрав дух. Не притежаваше ни една от тези черти, тъй че стоеше в очакване скоро да отдаде единствената си дъщеря, скоро да предаде в ръцете ѝ всички обещания на младостта и ни едно от неизречените съжаления, както подобаваше за гаснещ баща. „Оставам назад и съм доволен от това. Толкова доволен, колкото може да бъде всеки стар глупак. Навярно ще се отдам на пиене. Някоя мръсна отрова на безпаметност, за да потъвам ден и нощ в забрава.

Ненужен повече… Защо усещането за такива неща трябва да е толкова жестоко?“

Загледа се в изстиващия огън и тлеещите въглени, съхранили старите си форми на съчки и клони. Всяко гаснещо огнище беше дом за крехки призраци и светлината на жаравата бе само споменът за живот. Това и нищо…

Внезапно движение го накара да се обърне. Един Домашен меч извика — и Джаен видя как стражите му извадиха оръжия, видя как се стегнаха в плътна редица. А от гората изригнаха тъмни сенки — блесна оголено желязо…

Изумен и невярващ, лорд Джаен издърпа меча си. Втурна се към каретата и заудря с дръжката по вратата.

— Вън! Веднага! Вън!

Слугинята, Ефала, изпълзя изпод впряга, замаяна от съня. Джаен я сграбчи за ръката и я вдигна. Разтърси я.

— Чуй ме — вземи дъщеря ми — бягайте към къщата. Разбра ли ме? Към къщата! — Блъсна я силно към каретата и се обърна рязко.

Домашните му мечове отстъпваха в плътна редица около каретата, откъм страната срещу гората.

Чу как се люшна и отвори вратата зад него. Чу уплашения вик на дъщеря си, докато Ефала я дърпаше навън.

— Отстъпваме! — извика Джаен на Домашните мечове. — Назад към къщата. Назад!

Стражите му оформиха извита линия и заотстъпваха бързо. Джаен погледна през рамо и видя, че двете жени тичат към къщата.

Нападателите връхлитаха. Бяха твърде много.

— Задръжте ги! — заповяда той.

Първата редица на врага стигна до Домашните мечове. Задрънчаха оръжия, засякоха мечове. Двама от стражите му паднаха под напиращата вълна. Другите продължаваха да се бият, сечаха отчаяно по забиващите към тях мечове. Още един падна с разбит череп.

Останалите продължаваха да отстъпват. Лорд Джаен заотстъпва с тях, безпомощно заклещен между бойците си и двете жени, които се мъчеха да стигнат до къщата. Още миг колебание, а след това Джаен изруга, обърна се и затича след дъщеря си и слугинята. Щеше да задържи вратата, ако можеше, макар да знаеше, че това ще е безсмислено.

Андарист не беше построил крепост. Величествен дом и нищо повече. Вратата нямаше да издържи.

Жените се добраха до вратата. Ефала я дръпна и бутна Енесдия вътре.

„Преди съпруга ѝ — не един до друг — зла поличба, обречен брак…“

Мисълта го прониза със спазъма на нелепо чувство за вина.

Нападателите се приближаваха. „Стражите ми са мъртви. Още дванайсет и пак щеше да е същото… О, Крил…“

Стигна до зейналата врата и видя ужасените лица на дъщеря си и слугинята. Погледна Ефала и кимна.

Тя затръшна вратата и Енесдия изпищя.

Джаен се обърна на прага и вдигна меча си.

Изгуби единия кон. Погледа го безпомощно за миг как се понесе надолу по течението с вдигната глава и изпънат врат, а после се вкопчи в гривата на оцелелия и успя да се добере до отсрещния бряг и да излезе на пътя.

Щеше да подходи към къщата от юг. Пътят пред него беше пуст, зората все още едва се прокрадваше в небето.

Чу викове в далечината, а след това — трясък на мечове.

Скоро видя през дърветата новите плочи на покрива на къщата на Андарист, отби от пътя и пришпори коня по откритата ивица, а след това през храстите и в сянката на дърветата. Щом подкара към задната страна на къщата, видя пред себе си разпръснати от двете страни и тичащи фигури. Разбра, че Джаен се е оттеглил в къщата — това бе единственият му избор, защото нападателите бяха десетки.

Очите му се спряха на един затворен с капаци прозорец на долния етаж, вляво от задната врата, и той пришпори коня право към него.

Някой извика — бяха го видели, но нямаше значение. Беше почти стигнал.

Измъкна ботушите си от стремената и се изправи на седлото. В последния миг, когато конят зави, за да не се блъсне в стената, Крил се хвърли напред, с едното рамо надолу и прикрил лицето си с ръце.

Удари капаците и дървото се пръсна.

Треските полетяха след него, докато падаше на пода. Хлъзна се по каменните плочи, скочи, извади меча и се втурна към предната част на къщата. Чу тежки удари по входната врата и трясък на цепещо се дърво. Стаите профучаваха невидими от двете му страни.

Входната врата рухна разбита и Енесдия изпищя.

Крил се хвърли в преддверието… и я видя. Ефала беше извадила кама и стоеше пред господарката си. Изсвистя меч, плоското на оръжието удари ръката на слугинята и изпращяха счупени кости. Друго острие прониза гърдите ѝ, надигна я от пода…

Крил се хвърли напред, пред Енесдия. Дори не видя лицата на нападателите. Мечът му изсвистя, разпра гърлото на мъжа, който беше убил Ефала, изтръгна се и се заби в корема на втория нападател.

— Бягай назад! — извика през рамо. — На коня! Бягай!

— Крил!

Още нападатели нахлуха в коридора.