Ковачница на мрак

— Има едно тайно място — отвърна Хенаралд. — Познато на мен. Познато на някои азатанаи. Има една ковачница, която е първата ковачница. Зноят ѝ е първият зной. Огънят ѝ е първият огън, роден във времето преди Бягащите псета, във времето на Ересал, които отдавна са изчезнали в степите на юг, където джунглите пълзят до незнайни морета. Няма смърт в тези пламъци. Често са тлеели, но никога не са умирали. В тази ковачница бе направено това оръжие. Един ден, знаех — знам — ще бъда отново дете. — Обърна се и впи твърдия си поглед в Келарас. — Не го ли казах, сър?

Келарас кимна.

— Да, милорд, но признавам, не разбрах тогава. Не разбирам и сега.

Хенаралд извърна поглед и сякаш се смали, като поразен от болка от признанието на Келарас — от невежеството и глупостта му. Махна пренебрежително.

— Детето знае прости неща — промълви той почти шепнешком. — Прости чувства, всяко едно от тях — силно, всяко едно — страстно. Всяко едно — искрено в дръзката си увереност, колкото и да е жестоко.

„Лудостта на желязото е. Това оръжие е изковано от луд.“

— Чистота — продължи Хенаралд, изрече думата като вопъл. — Ние не сме готови за нея. Може би никога няма да бъдем. Лорд Аномандър, моля да бъдете сигурен в отговора си на това: чиста ли е Майка Тъма в мрака, който е изпрела около себе си? Мракът чист ли е? Умират ли съмненията там, където са посети? Вечно излинели за светлина, без почва, която да поеме корените им? Кажете ми, ще бъде ли благословията ѝ като на дете?

Аномандър бавно поклати глава.

— Лорд Хуст, не мога да отговоря на тези въпроси. Трябва да ги зададете на нея.

— Не сте ли нейният Първи син?

Свитите рамене на Аномандър издадоха безсилие.

— Какво знаят децата за своите родители?

При тези думи Андарист се сепна — толкова, че столът му изскърца. А след това стана.

— Братя, трябва да се приготвя. Бездруго закъсняхме. Бих искал да стигна до нея във втория ѝ ден на чакане, слънцето да грее високо и всяка сянка да се е отдръпнала. Аномандър, или вземи меча, или го откажи. Бъди прост като дете, точно както каза лорд Хуст, и реши.

— Всяко дете иска, първо и преди всичко — отвърна Аномандър и чак сега Келарас проумя съмнението на господаря си. — Но не всяко искане трябва да се задоволи.

— Давам ви меча — заяви Хенаралд. — Поръчката бе приета, както Келарас ми е свидетел. Сега ви я нося. Всички сме добре наточени на обещания, Първи сине, нали?

— Тогава не бих притъпил ефикасността ви, лорд Хуст. — Аномандър се пресегна и ръката му стисна увитата с кожа дръжка на оръжието.

Силхас плесна Андарист по рамото.

— Видя ли? Свършихме, както бе обещано, о, младоженецо нетърпеливи, тъй че можеш да тръгнеш. Но аз ще трябва да те догоня. Капитан Скара Бандарис е помолил да се види с мен за двайсетина мелеза в двора на пазача.

Аномандър отдръпна ръката си от меча.

— Лорд Хуст, сега ще ви отведа при Майка Тъма и в Мрака тя ще благослови това оръжие.

— Ще ви намеря при портата — каза му Андарист.

Брат му кимна.

— Празек и Датенар ви чакат долу. Бих искал Келарас да е с мен.

— А аз Галар Барас, който ни чака отвън — каза Хенаралд.

Андарист последва Силхас извън залата.

След загадъчната среща между жената азатанаи и Майка Тъма дните и нощите бяха напрегнати. Наносите, оставени от придошлата река, все още зацапваха основите на градските здания, досущ като мръсна длан на древен бог. Десетина граждани се бяха удавили, затворени в мазета или понесени от отдръпващите се течения. Всички рибари, кръстосващи по Дорсан Рил, си бяха заминали — нито една лодка не бе останала в Карканас и разправяха, че горите вече гъмжали от Отрекли се, тръгнали в поход — накъде, никой не знаеше.

В цитаделата цареше объркване и раздор. За висшата жрица Синтара, с избледняла от всякакво здраве и живот кожа, говореха, че била избягала да подири убежище незнайно къде.

Келарас почти нищо не разбираше от всичко това. Имаше чувството, че светът се тресе, подмята ги насам-натам и опората под краката му е несигурна, все едно самите природни закони са станали вече неблагонадеждни. Жречеството беше в хаос. Вярата се превръщаше в бойно поле и мълвата разнасяше приказки за пролята в горите кръв, Отрекли се, избити в колибите им. А през това време, доколкото Келарас можеше да прецени, господарят му не бе направил нищо. „Подготвя сватбата на брат си, както би направил баща, ако бащата все още бе жив. Чака новия си меч, който сякаш не е склонен да държи, още по-малко да използва.

Празек и Датенар се напиват всяка нощ, взимат курви и жрици в леглата си и ако очите им са измъчени — уловени в миг на размисъл, — то тъкмо там се таи ужасната причина и никъде другаде.“

Сега Келарас вървеше със своя господар, с Хенаралд и Галар Барас зад тях, а коридорите изглеждаха влажни и мухлясали, гоблените по стените миришеха на плесен, камъкът под краката му беше хлъзгав. Все едно тресавище се беше надигнало, за да погълне Карканас — водна обсада срещу пръстта и всяка стена подровена под уж твърдата повърхност.