Ковачница на мрак

Лицето беше съвсем сбъркано. Бледите страни, подутите и разкъсани устни. Никога не беше виждал тази жена. Беше зяпнала в тавана. Неволно пристъпи към нея, за да улови този празен поглед. Чу собствения си вой. Наведе се още по-близо, загледан в играта на собствената си сянка, хлъзнала се над лицето ѝ. Най-сетне погледна в очите ѝ.

Пръстите му се свиха като нокти на хищна птица. Пронизителният звук изпълни залата, забушува неистово, остана заклещен в ъглите, изтръгна се и се понесе нагоре към тавана. Набираше сила и се извисяваше, все по-нагоре. Звук, вкусил кръв, звук, надушил ужаса. Той залитна назад и се свлече на колене.

„Енесдия.

Не ме гледай така. Недей…“

Пръстите му се вдигнаха, очите му се взираха в озлочестеното тяло, проснато върху камъка на огнището, и невидимите четки пронизаха.

Очите му. Дълбоко.

Болката беше стъписваща, главата му се отметна, но художникът не можеше да пусне — четките се забиваха все по-дълбоко, прогизнали от червена боя. Викът вече беше писък сред хор от гласове и изригваше от устата му несекващ. Усети как пръстите му се вкопчиха в очите, усети как стискат здраво.

А след това ги изтръгна.

И тъмнината поднесе съвършения си благослов, а той потръпна като в екстаз.

Викът в черепа му затихна и остана само един, самотен и треперещ глас.

„Това е единственият въпрос, който терзае всеки художник, въпросът, на който никога не можем да отговорим. Как рисува човек любовта?“

Четките бяха свършили работата си. Всички богове на цветовете бяха мъртви. Кадаспала седеше отпуснат, стиснал очите си в ръце.

15.

— Първи сине, вземи меча в ръцете си.

Келарас стоеше до вратата и не откъсваше очи от великолепното оръжие, което Хуст Хенаралд беше развил. Като че ли разделяше масата, на която лежеше, готово сякаш всеки миг да разцепи света на две. Лорд Аномандър, със загърнатото му в сянка лице, не посегна към меча.

Келарас виждаше командира си — мъжа, когото винаги беше познавал — през черния катран на кожата му. Дългата коса, някога черна, сега беше сребриста, с оттенъка на лъскаво желязо, ала способна да улови в нишките си всеки цвят. Блясъкът на светлината на фенера беше златисточервен и вълнист като вода. Аномандър бавно се наведе напред. Сенките отвътре бяха сини, на самия ръб на мастиленочерното, и начинът, по който падаше косата му, напомняше на Келарас за дъжд или сълзи. Все още се мъчеше да проумее това преобразяване.

Хенаралд заговори отново. Лицето му бе изсечено като от камък, а блясъкът в очите му можеше да е страх.

— Първи сине, недоволен ли си? Мечът е безмълвен, езикът му е откъснат от корена. Ако вие за теб, само ти можеш да го чуеш.

— Чувам го — прошепна Аномандър.

Хенаралд кимна.

— Оръжието очаква само благословията на Майка Тъма.

— Ти няма да видиш нищо — каза Силхас, подпрян на стената срещу Келарас.

Хенаралд поклати глава.

— Тогава ще чуя тази благословия, сър. Или ще я вкуся. Или ще я докосна, като роза, стапяща се на острието, и ще усетя топлина в отдръпването на светлината. Главата ми ще се изпълни с мириса на святото.

— Ще излезеш с кожата на тъмната нощ — каза Силхас.

Лорд Хуст потръпна.

Аномандър се изправи, все още без да е посегнал за оръжието. Обърна се към Андарист.

— Е, братко, какво мислиш за този меч?

Андарист седеше в края на масата като окован. Нуждата му да се махне от града, да поеме по пътя, който щеше да го отведе до жената, която обичаше, бе като пот на тялото му и излъчваше нетърпение, което сякаш пращеше около него. Очите му пробягаха към меча, а след това се вдигнаха към лицето на брат му.

— Аз вярвам в имена, Аномандър. Силата се разгръща на езика. Една дума забива нокти в ума и държи здраво. Но лорд Хуст ни казва, че този меч е без глас. Все пак, братко, твърдиш, че чуваш воя му. Бих искал да знам: с какво име се назовава този меч?

Аномандър поклати глава.

— Никакво. Чувам само обещание за чистота.

— В своята воля той настоява за най-чистата ръка — каза Хенаралд. — Да извадиш оръжие означава да обявиш край на несигурността. Този меч не търпи съмнение във владелеца си. Той е, благородни господа, меч за Първия син на Тъмата. Ако той го откаже, видял слабост или дефект, или усетил зло намерение в ясната му песен, тогава ще го строша и ще разхвърлям парчетата по света. Никой друг няма да владее този меч. Разберете това за този меч: в ръцете на крал той прави тиранин. В ръцете на тиранин прави проклятие. В ръцете на прекършения прекършва всичко, което докосне.

Думите увиснаха в залата като ехо, което не искаше да замре.

Хуст Хенаралд стоеше изправен високо пред Аномандър — привидение от сажди, остри ръбове, белези и петниста кожа — и Келарас си спомни за първата си среща с лорда, когато сякаш желязо се криеше под плътта и кръвта на Хенаралд; когато сякаш го държаха на място извити железни пръти, все още греещи от пещта. При все това Келарас видя страх в очите на стария ковач.

Силхас Руин проговори в натежалата тишина.

— Лорд Хуст, какво сте направили?