Ковачница на мрак

— Бъди много внимателен тогава — каза Силхас и отново потупа приятеля си по гърба. — Боя се, че Урусандер е като слепец, воден по непозната пътека, а този, който го води, има зла амбиция в сърцето си.

— Няма да последват Хун Раал — заяви Скара.

— Не и съзнателно, да.

Капитанът го изгледа въпросително, после присви очи.

— По-добре да напиша онова писмо. Може би ще се срещнем на северния път извън портите.

— Бих се радвал, приятелю.

Точно тогава две от кутретата се счепкаха — блеснаха зъби и се разхвърча козина.

Лейди Хиш Тула седеше в кабинета на резиденцията си в Карканас и размишляваше над писмото, което държеше. Мислите ѝ се върнаха към деня, в който за последен път беше видяла тримата братя, и към притеснението, когато се беше натрапила в скръбта им при гробницата на баща им. Дъжд беше валял този ден и тя бе намерила подслон под едно дърво, докато облаците отминат. Спомни си лицето на Аномандър, с втвърдените му черти в сравнение с онова, което бе познавала, докато споделяше леглото му. Младостта беше гъвкава, кожата гладка и ъглите смекчени, както се полагаше за спомен от по-щастливи времена. Но в онзи ден, с дъжда, който капеше по останалото без защита лице, ѝ се беше сторил по-стар от нея.

Не беше самолюбива. Собственото ѝ отражение винаги предизвикваше в нея странно суеверие и беше склонна да избягва мигове, в които би могла да улови образа си в огледало или размътено над замислени води: като призрачна сянка на някоя досущ като нея изглеждаше образът, заживял свой успореден живот, в който невидимите тайни се разкриваха и всички въображаеми сцени се сбъдваха. Страхът ѝ беше да не би да открие в себе си недостойна завист заради онзи друг живот. Най-смущаващото от всичко според нея бе да срещне погледа на онази загадъчна жена и да види в онези състаряващи се, измъчени очи личното си множество загуби.

Писмото затрепери в ръцете ѝ. Мъже като Аномандър заслужаваха да остават непроменими или поне така беше вярвала винаги и искаше да се придържа към тази вяра, сякаш тя можеше да опази миналото, което бяха споделили. Слухът за преобразяването му под влиянието на загадъчната сила на Майка Тъма я плашеше. Нямаше ли достатъчно тъмнина вътре в тялото? Но всъщност само споменът не се променяше, от времето преди войните, и макар той да я измъчваше в последно време, беше достатъчно благоразумна, за да не вини никого освен себе си.

Как щеше да го види този път? Какво можеше да каже в отговор на тази лична покана от един стар любовник да бъде до него на сватбата на брат му? Лицето му се беше втвърдило, опълчвайки се дори на мекото обещание на дъжда. А сега щеше да се яви пред нея като затворен в себе си човек, настръхнал и отчужден.

Боеше се, че жестът му е израз на съжаление, и се срамуваше от слабостта си пред него.

Слугите долу бяха улисани в чистенето на тиня и смет от потопа. Писмото, което държеше, беше отпреди няколко дни и все още не бе отговорила, а това само по себе си беше неучтиво и никакви наводнения не можеха да бъдат оправдание за мълчанието ѝ. Но може би той вече бе забравил за предложението си. В Цитаделата беше имало вълнения. Като Първи син, той вероятно се чувстваше затруднен от обстоятелствата дотолкова, че вниманието му да бъде отвлечено дори от сватбата на брат му. Всъщност не беше невъзможно да си представи, че ще закъснее за сватбеното тържество и ще потърси само прошка в очите на Андарист. Една жена под ръка с Аномандър в такъв момент обещаваше само неудобство и почти нищо друго.

Насроченото време наближаваше. Тя имаше да свърши още много неща тук в къщата. Всички складове в мазетата бяха съсипани и наводнените помещения се бяха превърнали в блато от подпухнали гниещи храни и малки космати телца на мишки, които се бяха удавили или затънали в тинята. Нещо повече, в деня на потопа старата баба на личната ѝ слугиня беше умряла, може би от паника пред нахлуващите тъмни води в спалнята ѝ, тъй че във въздуха в стаите долу витаеше скръб, а опечалената слугиня заслужаваше утешение.

Но вместо да се заеме с всичко това, ето, че седеше в кабинета си, облечена не както подобава за господарка на къщата, нито в изящно женствения тоалет, подходящ за присъствие на сватбено тържество. Беше облечена като за война. Бронята ѝ беше чиста, щавената кожа — гъвкава и лъсната до блясък. Всички бронзови нитове бяха на мястото си и всеки блестеше като излъскан скъпоценен камък. Всяка катарама и тока беше в изрядно състояние. Оръжието на кръста ѝ беше великолепен иралтански меч отпреди четири столетия, тачен заради честната му служба. Лежеше в ножница от лъскаво черно дърво, обковано със сребро, с ефес също от сребро, излъскан от вътрешната страна от непрекъснатия допир до прасеца ѝ.

На гърба на близкия стол я чакаше наметалото ѝ, тъмносиньо с висока яка в кремав цвят. Ръкавиците на писалището пред нея бяха нови, с железни шини, които преминаваха в пластини при китките. Маншетите оставаха твърди, но слуги бяха обработили пръстите и дланите, за да са гъвкави.