Ковачница на мрак

— Може би това удовлетворява жреците, Майко, и теб, да гледаш как трепкат перата им по хартията и пергамента в жалко подобие на полета на твоите фантазии. Но аз съм воин и ти ме назначи за твой защитник. Дай ми нещо, което да защитавам. Не ми казвай кои са враговете ми, защото вече ги знам добре. Не ме съветвай за стратегии, защото това е моята градина и е поддържана добре. Не допирай устни до никое знаме, което вдигам, защото цялата чест е във воина до мен и моят оброк е към него или нея. Дай ми кауза, за която да се боря, Майко, и да умра, ако потрябва. За вяра ли ще воюваме? Или ще се сражаваме в името на справедливостта, или срещу неправдата? Меч, който поразява демоните на несправедливостта? Кампания, която да спаси безпомощните, или просто техните души? За храна на масата ли се бия? За сух подслон и топло легло? За блясъка на свободата в очите на едно дете? Назови цената си, ако трябва, но дай ми кауза.

В залата се възцари тишина.

Галар се сепна, чул тихата ругатня на Аномандър — близо до него — и усети как ръце подхванаха меча, а след това го издърпаха от ръцете му, лек като тръстика.

Стъпки на ботуши прокънтяха зад него, вратата изведнъж се отвори и бледа светлина се разля по каменния под около краката му. Обърна се и видя Келарас, чиято кожа бе попила дъха на нощта, да залита след господаря си, докато Аномандър излизаше от залата.

Галар се наведе и помогна на Хенаралд да се изправи.

Старият мъж изглеждаше почти в безсъзнание. Бе затворил очи, главата му се люшкаше, а слюнката, увиснала от устата му, бе замръзнала на висулка.

— Какво? — прошепна лорд Хуст. — Какво стана?

„Не знам.“

— Свърши се, милорд.

— Свърши се?

— Мечът е благословен, милорд.

— Сигурен ли си?

Галар помогна на Хенаралд да прекрачи прага, а после се пресегна и затвори вратата. Огледа се и видя, че Аномандър и Келарас вече са се отдалечили по коридора.

— Всичко е наред — увери той лорд Хуст.

— Детето… детето…

— Той го има, милорд. В ръцете му е. Има меча.

— Отведи ме вкъщи, Галар.

— Да, милорд.

Старецът, комуто помагаше, не беше старецът, когото бе довел в Залата на Нощта. И в това свое осъзнаване Галар нито за миг не помисли за абаносовия цвят на кожата на Хенаралд.

Една уморена от живота душа копнееше за жалък край. Райз Херат се заизкачва към кулата, убежището му, от което единственото бягство бе надолу и чиято височина смаляваше цели животи до петънца, пълзящи по далечни улици като насекоми в цепнатините между каменни плочи. По-рано този ден беше вървял по тези улици, скитал се беше из зацапания Карканас и неговите неспокойни тълпи. Вглеждал се беше в стотици лица, наблюдавал беше хора, криещи се от поглед или присвити до приятели и близки, като в същото време гледаха с подозрение всеки непознат, дръзнал да извърне поглед към тях. Видял беше самодоволно богатство, носено като скъпи наметала на неуязвимост, и беше видял в тези лица упоритото криене на неща, които не можеше да се скрият. Видял беше уличната бедност, фигури като клюмнали и опърпани знамена на лош късмет и провал, макар за всички други този лош късмет сам по себе си да беше провал. Видял беше проблясъци на завист и злоба в премрежени погледи. Чул беше смях толкова силен, че да привлече вниманието на другите, и бе разпознал в него неувереното перчене — онази детинска нужда за внимание като корен на тръстика, нуждаещ се от вода — но никаква увереност не израстваше права и дръзка от такива неща и очите винаги го издаваха с безсмисления гняв и готовото предизвикателство.

А онези редки жестове на разпознаване и доброта — те приличаха на останки от някой по-добър век. Модерният образ беше безразличието и самовглъбеността и всяко лице носеше маска на невъзмутимост и циничен песимизъм.

Райз беше историк, който не записваше нищо, защото историята не беше в минали векове, не в позлатени или патинирани векове. Не беше връщане към минало или неопровержимо възпоминание. Не беше редове, надраскани по пергамент, или истини, попили дълбоко в хартията. Не беше нещо мъртво, към което да посегнеш назад, да събереш трохите, които окото ще улови, и да изметеш всичко друго от масата. Историята не беше игра на състоятелност спрямо несъстоятелност или на строго преподреждане на убеждения, скроени и прекроявани. Нито беше аргумент, нито обяснение, и никога оправдание. Райз не пишеше нищо, защото за него историята беше настоящето и всяка подробност носеше собствената си история, пуснала корени в древността. Не беше нищо повече от непоколебимо признание на неутолимия глад на живота за всеки миг, като изригване на настоящето, отпращащо вълни в миналото и в бъдещето.

Ето защо не виждаше нищо, което не беше виждал преди и нямаше да вижда отново, докато го отнесеше смъртта, като спусне най-сетне капаците за отегчения му взор над злобната пъстра гмеж.