Ковачница на мрак

Нарад се вторачи в нея. Други се бяха спрели да слушат, но той подозираше, че вече са чували историята. Сигурно си имаха свои. Обидите можеха да обвързват по-силно от кръв. „А моето лице го съсипа ветеран от легиона, тъй че вървете в Бездната всички.“ Огледа ризата, която беше измъкнал, и я пусна.

— Всъщност не ми трябва нищо от тук, след като не нося никаква униформа.

Тя се изсмя.

— Късметлия. Иди да поспиш, Вафт. Убийствата почват на разсъмване.

Бяха вдигнали лагер на поляната пред новата голяма къща на Андарист — затихнала и празна, но готова. В тъмното, с подредените в защитен кръг Домашни мечове, на Енесдия поне бе разрешено да слезе от каретата. Беше загърната в дебел халат с качулка и тежестта му я натискаше надолу.

Беше късно и баща ѝ стоеше сам край огъня, вперил очи в огромното здание на Великия дом. Тя пристъпи до него. Чувстваше се странно празна, почти уплашена от онова, което предстоеше в следващите дни.

— Чака те чудесен дом — каза лорд Джаен и хвана ръката ѝ.

Тя усети топлината на дланта му и намери сила в нея, но също тъй и болезнена тъга. Щеше да го остави и всичко между тях щеше да се промени. Изведнъж Енесдия закопня за живота, останал назад. Прииска ѝ се отново да носи грубите дрехи на детството си и да тича засмяна с Крил в разгорещена гонитба, с петната от мекия плод, който бе хвърлила по него, по предницата на новата му риза. Прииска ѝ се да усети зноя на слънцето от ранните дни, когато то не мигваше зад облак, а въздухът миришеше на свобода, за която изобщо не си беше давала сметка тогава и която никога нямаше да познае повече.

— Съжалявам, че го отпратих — каза баща ѝ.

Беше ѝ казал за страховете си за дома му, но според нея бяха неоснователни. Бяха благородници и един удар по тях щеше да се приеме — от Андарист и от Аномандър, и Силхас — за акт на война. Легионът нямаше да дръзне да направи това, защото щяха да рискуват да изгубят всякакво благоразположение в кралството, започвайки със самата Майка Тъма. Всъщност тя вярваше, че баща ѝ е неискрен с нея, та дори да го правеше за нейно добро.

— Може би е по-добре така — промълви тя, за да потисне с думите болката, която изпитваше, това окаяно чувство на изоставеност — когато най-много бе имала нужда от Крил. — Той не е щастлив. От седмици, може би от месеци дори.

— Е. Разбираемо е — отвърна той.

— Не е — възрази тя.

— Скъпа дъще…

— Защо не може да е щастлив за мен? Ако беше обратното, аз щях да съм щастлива за него!

— Нима? Наистина?

— Разбира се. Любовта е толкова скъп дар, как не бих могла?

Баща ѝ замълча.

След малко тя се намръщи, премислила мълчанието му.

— Просто е егоистично. Той ми е като брат, а никой брат нямаше да е нещастен заради мен.

— Никой брат, вярно. Но пък Крил не ти е брат, Енесдия.

— Знам. Но не това е същественото.

— Боя се, че е това.

— Не съм глупава, татко. Знам за какво намекваш, но не е вярно. Крил не може да ме обича така — познава ме твърде добре.

Джаен се покашля. Не, не беше кашляне. Смях беше.

Реакцията му трябваше да я ядоса, но не можа.

— Мислиш, че не разбирам суетността си? Лекомислието си?

— Дъще, ако разбираш тези неща, значи си всичко друго, но не и лекомислена.

Тя махна пренебрежително и попита:

— Кой е най-незначителният от братята Пурейк? Кой от тях е лишен от амбиция? Кой пръв се усмихва без никакъв повод?

— Усмихва се, защото е влюбен, дъще.

— Преди мен, искам да кажа. Когато го видях за първи път, се усмихваше.

— Любовта му е към самия живот, Енесдия. Това е неговият дар към света и никога не бих го оценил като по-малоценен от тези, които предлагат братята му.

— О, не това имах предвид. Не. Все едно. Твърде късно е, а съм уморена и изнервена. Но никога няма да простя на Крил, че не е тук.

— Нечестно е. Аз бях този, който го отпрати.

— Съмнявам се, че е възразявал много.

— Напротив.

— Но все пак замина.

— Да, защото не би могъл да ми се опълчи. Но мисля, че вече разбирам. Всичко това. Ти го наказваш и искаше той да го разбере. Тъй че според теб, Енесдия, Крил трябва да те е наранил по някакъв начин. Но единственият начин, за който мога да се сетя, ме води към място, където не би трябвало да бъда — не и сега, само на няколко дни от сватбата ти.

Въпреки тежкия халат я побиха студени тръпки.

— Не казвай това — прошепна тя.

— Обичаш ли Андарист?

— Разбира се! Как не бих могла?

— Енесдия. — Той се обърна към нея и я хвана за раменете. — Не би могло да е по-невярно, ако кажех, че не оценявам дара, който притежава Андарист, със самата си същност. Ценя го над повечето други качества у мъж или жена. Защото е толкова рядък.

— Майка имаше ли го? Този дар?

Той примига, а след това поклати глава.

— Не. Но се радвам за това, защото иначе загубата ѝ щеше да е непоносима за мен. Енесдия, кажи ми истината тук и сега. Ако не го обичаш достатъчно, бракът ти с него ще унищожи неговия дар. Може да отнеме десетилетия или столетия, но ти ще го унищожиш. Защото не го обичаш достатъчно.

— Татко…