Ковачница на мрак

Ако извадеше късмет, Орфантал щеше да си намери нов приятел тук и да престане да копнее за смърт. Все пак тя се замисли за онова конярче, онзи Вренек, и какво се е случило, че да го накара да обърне гръб на Орфантал. „О, жено, по-добре помисли какво ще стане с твоята любов към Грип Галас. Момчето не издаде никаква болка от смъртта на баба си. Лесно можеш да се досетиш кой е забил нож в онова приятелство.

Вренек, твоят дух сега терзае дома Корлас и дано намериш твърдост в себе си, когато погледнеш Нерис Друкорлат в очите. В смъртта вие станахте равни, тъй че, скъпо момче, най-сетне си свободен от нея. Тъй че ѝ кажи за всички ужаси, които нейният страх е причинил, над живи и над мъртви.

Кажи ѝ, че нейният внук не скърби за кончината ѝ.“

Десетина просторни стаи по южната страна на Цитаделата вече бяха резиденцията на лорд Аномандър и братята му. Стаите бяха оскъдно осветени, а по стените висяха най-старите гоблени, много от които датираха от века на основаването на Карканас. Сцените бяха избелели от времето, което ги правеше не само неясни, но и загадъчни, и макар неведнъж да се навеждаше към тях в усилие да различи това, което вижда, докато вървеше към покоите на лорд Аномандър, Висшата жрица Емрал Ланеар изпитваше някакво странно безпокойство, все едно миналото крие егоистично тайните си и иска да превърне непознатото в нещо злокобно и застрашително.

Краят на красотата изобщо не беше толкова сдържан. Всяка сутрин всеки знак на състаряване крещеше подробностите си на немигащия ѝ поглед в огледалото. Не ѝ оставаше никаква надежда да повехне в протрити нишки и докато вървеше покрай тази редица от безмълвно надсмиващи ѝ се гоблени, копнееше да се шмугне в техните илюзорни безцветни светове и да се превърне в същество замръзнало и забравено. В онзи свят нямаше изобщо да е длъжна да стигне до крайната си цел, нито да отвори устата си, за да заговори. И най-вече, щеше да е само още една фигура в онези избледнели сцени, които никога не бяха длъжни да се обясняват, на никого.

„Виж как завиждам на миналото и копнея за всичко, което то тъй драговолно е предало в отстъплението си от настоящето. Тези дръзки защити и жалки оправдания ще пропаднат в мълчание. Всеки дъх е останал наполовина вдишан. Всяка започната дума остава недовършена.“ Миналото понасяше обвиненията с безразличие. Приело разпада, то гледаше на всяка кауза с равнодушни очи и му беше все едно кой вдига прахта. Суетност беше да си въобразиш, че миналото изобщо говори нещо, нито на настоящето, нито на неизвестното бъдеще. По самата си природа то бе обърнало гръб и на двете.

Завари лорд Аномандър седнал в дълбок стол и изпънал крака, все едно просто отдъхва, безразличен към хаоса, в който пропадаше светът. Брат му Силхас крачеше напред-назад покрай отсрещната стена пред трите големи от пода до тавана гоблена с толкова похабени от времето сцени, че бе невъзможно да се различат. Изражението на белокожия мъж беше угрижено. Погледът, който хвърли към Висшата жрица, бе отчаян.

Емрал застана пред лорд Аномандър, но той така и не вдигна очи от пода.

— Първи сине — заяви тя. — Майка Тъма желае да ви види веднага.

— Много мило от нейна страна — отвърна Аномандър.

Силхас изпъшка безсилно.

— Все така седи, като изсечен от камък. Андарист замина. Брат ни върви през горящия лес и в онзи пъкъл не очаква спасение. Но Аномандър все така само седи и не предлага нищо.

— Лорд Силхас — попита Емрал, — опасявате ли се, че Андарист ще посегне на живота си?

— Не, висша жрице. Гузната му съвест не търси бърз край. Казват, че от пепелта става плодородна почва, и се обзалагам, че той е посял семената си и че те ще родят обилен плод. Горчив ще е урожаят, несъмнено, но той е решил да дебелее от него.

— Всеки търси отговор на извършените престъпления — каза Емрал. — Всеки говори за война, но никаква армия не се събира.

— Чакаме легиона Хуст — каза Силхас, без да спира да крачи. — Междувременно ръцете ми се разраниха да бия по упорството на моя брат и с всяка крачка тази стая става все по-малка, а с нея Цитаделата — и всъщност цял Карканас. В ума ми, висша жрице, дори Куралд Галайн се свива в прегръдката на сянка.

— Трябва да намерим своята издръжливост — отвърна тя.

Аномандър изсумтя и рече:

— Ще търсите цяла вечност за това, висша жрице, в пушека на мрака. — Най-сетне я погледна изпод вежди. — Тя иска да ме види сега? Предлага ли най-сетне костите на тази вяра и ако да, каква същина е вложила в създаването? Желязо ли ще ни покаже този скелет, или крехка тръстика? А плътта, която вие предлагате за одежда, Емрал Ланеар? Вечно мека и вечно податлива като възглавниците и коприните на ложето ви, но в акт, лишен от любов, всички ние сме унизени.

Тя трепна.

— Ще призная, милорд, че превърнахме чувствената страст в нещо долно.