Ковачница на мрак

— Отпусни ръката си на камък, жрецо. Усети познатата грапавина на дърво или хладния хълбок на глинен съд. Нито едно от тези неща не е несигурно. Но ако държиш да гледаш нас, крехките същества, които се движим из този свят, боя се, че наистина сме ефимерни.

Ръцете на Ендест се свиха в юмруци в скута му и кокалчетата на пръстите побеляха, но той все още не вдигаше глава.

— Подиграваш ли ми се?

— Не. Виждам бремето на проклятие на теб, жрецо, толкова сигурно, колкото над всеки от нас. Затваряш очи и се ужасяваш от чакащия те сън. Докато аз тук крача из стаята си и копнея да отворя очи и да открия, че всичко това е било сън. Тъй че сме изправени един срещу друг като в сблъсък на воли.

Изведнъж Ендест започна да се тупа по бедрата, заблъска с юмруци по тях все по-силно и яростно.

Райз се приближи, притеснен.

— Чуй ме! Не си заспал, приятелю!

— Как да знам?

Викът, толкова изпълнен с отчаяние, накара историка да замълчи.

Ендест най-сетне се смири, наведе глава, сякаш гледаше нещо в пода, и заговори:

— Влизам в стаята с огнището. Те бяха спорили — ужасни думи, които режат като ножове близки и любими. Но тя не е права — жената, издъхваща на камъка на огнището. Виждам я в халата на Висша жрица. Разбира се — добави той с немощен, сух смях, — има жени, които обичат да разтварят краката си. Не се борят и са готови да превърнат поражението в дар, макар и той да е нищожен заради лесната си и повсеместна достъпност.

Райз загледа младия жрец; мъчеше се да разбере сцената, която описваше Ендест Силан. Но не посмя да зададе въпрос, макар тази забрана сама по себе си да изглеждаше условна. Мъжът пред него нямаше отговори.

— Тръгвам към нея, изтръпнал и неспособен да се спра. Тя вече е омъжена — макар и да не знам как знам това, — но я виждам като жена на Андарист и Висша жрица, възлюбено дете на Майка Тъма. Все още не е умряла и аз коленича до нея, и взимам ръката ѝ. — Тръсна глава като в отказ на неизречено възражение. — Понякога съпругът ѝ е там, понякога не. Злоупотребили са зле с нея и тя умира. Гледам как я напуска животът, а после чувам лорд Аномандър. Той казва нещо, но в нито една дума няма смисъл — не знам дали говори на друг език, или просто не мога да го чуя ясно. Когато стискам ръката ѝ, аз ѝ шепна, но гласът не е моят — гласът е на Майка Тъма.

— Това е просто сън — каза тихо Райз. — Помниш ли, имаше един пир, Ендест, на който присъствахме. Преди две години. Беше преди лорд Андарист да срещне Енесдия — преди да я види като жена, искам да кажа. Скара Бандарис беше там, като гост на Силхас. Капитанът разказваше историята, когато му предложили гостоприемство в дома Инис на път от северния гарнизон. Развеселила го дъщерята на лорд Джаен, която вървяла с осанката на Висша жрица. С тази титла я нарече тогава Скара и този спомен се е вплел в съня ти. Не си бил там в часа на смъртта ѝ, Ендест Силан. Никой не е бил там освен убийците ѝ.

Но жрецът кимаше енергично.

— Значи този свят настоява, а аз горчиво благославям всяка негова претенция за правдивост всеки път щом се събудя, всеки път щом закретам в него. Все пак какъв отговор ще ми предложиш, историко, когато намирам кръвта ѝ, смесена с пот на дланите си? Оглеждал съм се, гол пред огледало, и никакви рани нямам по себе си. Какво ще ми предложиш, с което да поправя сетивата си, когато вървя в Залата на портретите и виждам образа ѝ, толкова съвършено нарисуван на стената? Висша жрица Енесдия. Надписът е изтъркан, но мога все пак да го различа.

— Няма такъв портрет, жрецо… не, почакай. А, говориш за баба ѝ, която наистина беше Висша жрица преди идването на Нощта. Казваше се Енестила и служеше като последната Висша жрица на речния бог преди реформацията на култа. Приятелю, такава е магията на сънищата…

— А кръвта?

— Казваш, че говориш в сънищата си, но че гласът е на Майка Тъма. Прости ми за това богохулство, но ако има кръв на нечии ръце, Ендест…

— Не! — Жрецът скочи на крака. — Никаква воля ли не ми е останала? Ние я молим за напътствие! Умоляваме я! Тя няма право!

— Прости ми, приятелю. Издавам само невежество, щом заговоря по въпроси на вярата. Говорил ли си със Седорпул?

Ендест отново се смъкна на стола.

— Първо отидох при него. Сега той бяга само като ме види.

— Но… защо?

Лицето на младия мъж се изкриви.

— Ръцете му остават чисти, сънищата — непокътнати.

— Мислиш ли, че той би приел с охота онова, което те разгневява?

— Ако тя поиска кръвта на живота му, той е готов да ѝ предложи гърлото си и да изпита наслада в щедростта на своя дар.

— Но ти не си толкова очарован от жертвата.

— След като всичките ми молитви към нея остават без отговор… — Погледна с гняв историка. — И не смей да ми говориш за изпитания на вярата ми.

— Няма — отвърна Райз Херат — Както казах, да проследя този път за мен означава бързо да разнищя логиката. Но три крачки по него и вече се обърквам, твърде много краища се оказват в ръцете ми и всеки възел е подозрителен.

— Как можеш да откажеш вярата във властта?

— Мисля, че без вяра няма никаква власт.

— Какво печелиш с това, историко?

Райз сви рамене.

— Свобода, предполагам.