Ковачница на мрак

Напред, където пътят тръгваше нагоре, за да прехвърли билото, Галар видя постовите кули от двете страни на пътя. Но на високите платформи не стояха стражи. „Лагера ли са вдигнали? Някой друг ли им е донесъл вестта? Торас Редоун, отново ли ще се подминем един друг, за да се проточи до безкрай мъчението на любовта ни?“ Щеше да приеме с охота горчивото отхвърляне и ако само с пресищането можеше да се удави всяка страст, щеше да предпочете никога повече да не се срещнат.

Препусна нагоре по склона.

Знамената на наблюдателните кули си стояха, значи легионът бе тук. Но липсата на стражи издаваше необичаен пробив в дисциплината. Възможно беше пиянството на командира да е станало непоправимо и да е разстроило бойния дух на всички. Но и тази мисъл кънтеше фалшиво. Кой войник на легион Хуст не знаеше слабостта на командира им? И не се ли стараеха те по всякакъв възможен начин да ограничат тази слабост? Нито тя щеше да загуби дотолкова контрол: само чрез него намираше нужната ѝ арогантност, толкова обичайна за най-умните пияници.

Копнееше да я види отново, но прагът на тази среща беше обезпокоителен, и когато изкара коня на билото, устата му бе пресъхнала и нервите изопнати. След като мина между двете кули, по равния участък и после натам, където пътят започваше леко да се спуска към плиткото дъно на долината, пред очите му се показа лагерът. Видя редовете палатки. Видя — с огромно облекчение — няколко фигури, движещи се бавно по улиците и пътеките между ротните карета.

Но нещо не беше наред. Войниците трябваше да се събират за вечерната храна, да се редят на опашки пред готварските палатки. Уличките трябваше да са пълни с хора. Видя другите стражеви постове и никой от тях не беше зает. Странно безмълвие беше обхванало лагера.

Галар Барас пришпори коня си в бърз галоп надолу. Най-сетне видя Торас Редоун. Крачеше по парадния плац и в едната ѝ ръка се полюшваше делва. Недалече от нея стояха няколко войници Хуст, но никой не се доближаваше, макар че погледите на всички бяха приковани в нея.

Докато минаваше между първата редица палатки, Галар видя, че много от тях все още са заети — там, където платнищата бяха вдигнати, зърваше налягали по земята и загърнати в одеяла хора, или проснати по наровете — но никой не се показваше навън, за да го поздрави, нито вдигаше глава при преминаването му. „Поразила ги е болест. Изпарения от клозетния изкоп, смяна на вятъра или нещо под земята, замърсяване на кладенците. Но къде е тогава мръсната миризма? Къде са гърчещите се тела и ужасните стонове?“

Излезе на парадния площад и отново видя Торас Редоун. Тя не показа с нищо, че е чула приближаването му Стъпките ѝ бяха бавни и вдървени. Дръжката на делвата сякаш се беше заплела в пръстите на лявата ѝ ръка. Полюшваше се, все едно е пълна с вино, и той видя, че все още е запушена.

Имаше един войник наблизо. Галар Барас дръпна рязко юздите и викна:

— Ей, ти!

Мъжът се обърна и го зяпна мълчаливо.

— Какво се е случило? Що за болест ви е сполетяла? Защо не се веят флаговете за епидемия?

Мъжът изведнъж се разсмя.

— Бях на пост, сър! Наблюдавах за врагове! — Махна с ръка. — Смяната така и не дойде. Почти бях заспал — но ги видях, знаете ли. Подкараха на изток. Събраха се там и продължиха. Слънцето дори не беше се вдигнало, сър. Дори не беше съмнало.

— Кого? Кого си видял да заминава? Смяната ли? Защо ще го правят?

— Като призраци, сър, в онзи сумрак. Като призраци. — Отново се изсмя и този път Галар Барас видя сълзи в очите му. — Ефрейтор Ранид дойде на бегом. Извади меча си. Не трябваше изобщо да прави това. Никога, никога повече.

„Умът му е разстроен.“ Галар обърна коня си и подкара към командира.

Беше се спряла и стоеше в центъра на площада, с кръг от войници около нея, но на разстояние.

Той мина през кръга и спря пред нея.

— Командире!

Тя вдигна очи към него. Сякаш ѝ беше трудно да го познае.

— Галар съм — каза ѝ той и слезе. — Командире, нося заповед от лорд Хенаралд…

— Много късно — рече тя и вдигна делвата. — Той ми я остави. Дар на сбогуване. Не мислех, че може да е толкова… отзивчив. Галар, мъжът ми не е тук, но ти си, с черната кожа и всичко, тъй че трябва да стигнеш. — Изведнъж седна, отпуши делвата и я надигна. — Ела и пий с мен, скъпи любовнико. Трезва съм от разсъмване, тъй че беше дълъг ден.

Той се приближи, а после се спря и погледна войниците. Наблюдаваха мълчаливо. Една се обърна, падна на колене и вдигна ръце към лицето си.

— Галар — каза Торас Редоун. — Ще пиеш с мен, нали? Нека отпразнуваме мира.

— Мир ли, командире? Нося вест за война.

— О! Боя се, че тя свърши. Нима не чуваш колко сме мирни? Никаква врява и глъч, никакви дърдорещи гласове на глупци, които не спират да бъбрят, макар да нямат нищо ценно, което да кажат. Никога ли не си забелязвал това? Устите, толкова забързани, че превръщат в мъртво семе всяка дума, хвърлена след тях в безплодна земя, но те все бързат… и виждаш в очите им някакво отчаяние, с което копнеят за вещ градинар, но дарбата не ги намира и никога не ще ги намери, и те, разбира се, го знаят.