Ковачница на мрак

Вятърът надигна прахта и я понесе над бойното поле и този път тя видя стотиците паднали, разпръснати по земята чак до далечната каменна стена. Лежаха на купчини, някои кипяха от ранени войници и ранени животни, но дори между куповете нямаше чист терен. Изведнъж ѝ призля и Сандалат се пресегна към един от зъбците, за да не падне.

— Бездната да ни вземе — промърмори Вент. — Това беше жестоко. Вижте, подгониха и пешаците. Ако не беше онази стена, никой от тях нямаше да се спаси.

Може би около триста конници бяха отстъпили зад стената и сега се събираха на най-близкото поле угар. Сандалат поклати глава.

— Къде са останалите?

— Мъртви или умиращи, заложник.

— Но… стана почти мигновено!

— По-дълго, отколкото може би си мислите — рече той. — Но по-бързо, отколкото човек би си помислил, че е нормално, признавам.

— Свърши ли?

— Най-вероятно според мен. Нямат достатъчно хора, за да предприемат втора атака. Виждам само двайсетина паднали Домашни мечове. — Вент посочи към новите флагове. — Капитанът ги призовава всички да се оттеглят, а онзи, по-високият флаг, обявява напускане на самото бойно поле, което означава, че двете страни могат да се изтеглят, за да се погрижат за ранените си.

— Няма ли да се бият още?

— Заложник, всеки, който напусне бойно поле, навлиза в земя на блата, тресавище, в което затъват до коленете. Нямат волята да продължат да се бият, нито силата. В умора и в мълчание ще събират телата на падналите си другари, ще търсят приятели и близки. Ще се обзаложа, че капитанът ще им предложи лечителите и резачите си веднага, щом се погрижат за нашите… може би утре.

— А Пограничните мечове ще ги приемат ли?

Той сви рамене.

— Не мога да кажа, след като не знаем защо са тръгнали срещу нас.

Тя огледа полето и няколкото фигури, които вече обикаляха между мъртвите.

— Изглежда такова напразно хабене на живот.

— Войната е вик срещу безсмислието, но ехото му никога не трае дълго.

Тя помисли над думите му и потръпна от студа в тях.

— Ще има ранени животни — каза Вент.

— Разбира се. Хайде да слизаме тогава.

Старшият на конюшните поведе надолу по стълбата. Сандалат го последва. Щом стигна до него на площадката долу, се приближи до затворената врата. След миг ахна.

— Вент!

— Заложник?

— Някой крачи зад това!

Той се доближи. После поклати глава.

— Не чувам нищо.

— Не — отвърна тя. — Не сега. Но когато се приближих… чух стъпки. Тежки, тътрещи се.

Вент се поколеба, а после посегна към резето. Опита се да го вдигне и не успя. Отстъпи назад и вдигна рамене.

— Съжалявам, заложник. Може да сте си въобразили. Тежки, казвате? Значи не са момичетата.

Тя помисли.

— Не. Тежки бяха.

— Само лорд Драконъс има ключа за тази стая, заложник. Имаше прах на резето, а това е единственият вход — можете сама да го видите. Стените на стаята тук са от камък, а помещението зад нея няма капак в тавана. И никакви прозорци, разбира се.

— Знам. Да, може би съм си го въобразила. Майка винаги казваше, че съм склонна да си измислям. Хайде да продължим. Не ми харесва това място.

Изпълзя от безкрайната бездна и отвори очи.

Над нея стоеше Домашен меч, сбръчканото му лице надвисна над нейното. Видя го как вдигна лявата си ръка и дланта се отпусна на челото ѝ. Беше топла, но груба и мазолеста. Трябваше да изпита отвращение от този допир, но не можа. Небето над него беше премрежено от тънки облаци.

— Можеш ли да ме чуеш? — попита мъжът. — Аз съм капитан Айвис. Приятелите ти… напуснаха. Оставиха ранените си на нас. Не си представях, че поражението ще им се стори толкова горчиво, за да ви изоставят така. — Извърна за миг поглед, след което отново я погледна с присвити очи. — Изпаднала си в безсъзнание от удара, но иначе не изглеждаш ранена. Събрахме няколко коня на Пограничните мечове. Когато се почувстваш, че можеш да яздиш, ще те пратим при хората ти. Но трябва да знам защо ни нападнахте?

Въпросът ѝ се стори нелеп — твърде нелеп, за да му отговаря дори.

Капитанът се намръщи.

— Как се казваш?

Помисли да му откаже отговор, но като че ли нямаше смисъл.

— Лаханис.

— Добре. Млада си. Твърде млада, за да е твоя тази война.

— Беше моя! — изсъска тя. Пресегна се и избута ръката му от челото си. — Вие нападнахте селата ни, избихте всички! Проследихме следата ви… заловихме ви!

— Лаханис, не сме направили такова нещо. — Погледа я мълчаливо, а после изруга тихо и се обърна към някого извън полезрението ѝ. — Трябваше да ги прогоня онези от легиона. И да се сетя защо лагеруват толкова близо до нас.

— За да понесем вината за онова клане ли, сър?

— Ефрейтор, знам, че се беше наострил в нощта на убийствата. Къде се дява мозъкът ти тогава, когато си с мен?

— Де да знам, сър.

Айвис погледна Лаханис в очите.

— Чуй ме. Подвели са ви. Ако бях излязъл да поговоря с командирите ви…

— Щяха да ви посекат, преди да сте казали и една дума — прекъсна го тя. — Приказки не ни интересуваха.

— Знамето ви ми го каза. Глупаво!

Тя трепна.

— Нямах предвид теб. Слушай, Лаханис. Иди при своите, при оцелелите. Казваш, че сте ни проследили дотук. Вярно ли е това, или се върнахте?