Читаем Ковачница на мрак полностью

— Върнахме се, сър. Дори се надявахме да стигнем до крепостта преди вие да сте се върнали от последното село, което опожарихте.

— Бездната да ме вземе, кой ви командваше?

Тя поклати глава.

— Никой всъщност. Традж, предполагам. Той викаше най-силно. Може би Ринт.

— Ринт? — Айвис изведнъж се изправи и се огледа. — Вент! Ела тука, бегом!

Лаханис се надигна с усилие. Лежеше на нар в двора на крепостта. Имаше други ранени, но както бяха завити с одеяла, не можеше да се разбере кои са Погранични и кои Домашни мечове. Тилът ѝ беше натъртен. Вратът ѝ беше схванат и пулсираше от болка.

— Капитане? — попита третият мъж, след като дойде при тях. — Имам ранени коне…

— Как се казваха Пограничните мечове, които тръгнаха с лорд Драконъс?

Мъжът примига.

— Сър? Ами, не мога да си спомня, честно.

Лаханис се хвана за главата и заговори:

— Ринт, Ферен, Виле и Галак. Всички се върнаха при нас. Казаха, че вашият лорд ги пратил обратно.

— Защо? Кога?

Лаханис сви рамене.

— Наскоро. Не знам защо.

Айвис се потърка по тила, загледан към портата.

— Сър, конете…

— Върви, старши коняр. Ефрейтор Ялад.

— Сър?

— Погрижи се за Лаханис и ѝ избери кон за езда. Отивам в кабинета си да напиша писмо — да не тръгва, докато не се върна с него. Лаханис, ще занесеш ли поне писмото ми до вашите?

Тя кимна.

— А вярваш ли ми?

— Бях в едно от селата — каза тя. — Видях вашите знамена. Но нито един войник не беше снаряжен като вашите и никой не яздеше боен кон, нито използваха извити мечове. Сър, не ни избихте вие.

За миг ѝ се стори, че мъжът ще заплаче.

— Направих го сега.

Обърна се и закрачи колебливо, изгърбил рамене.

Младият ефрейтор клекна до нея.

— Гладна ли си? Жадна?

— Просто ми доведи кон.

Но той не помръдна.

— Капитанът е малко… бавен с писането. Има време, Пограничен меч. Е?

Тя вдигна рамене.

— Вода, тогава.

Щом тръгна, тя затвори очи. „Аз бях тази, която послушаха всички. Видях знамената. Всички виждахме дирята. Но бях аз. Не ни изби ти, капитане. Аз бях.“

Бяха взели оръжията ѝ — дори ножа ѝ за хранене го нямаше в кожената кания. Ако имаше оръжие подръка, щеше да сложи край на живота си.

„Но не. Ще занеса писмото на капитана. След това, пред моите, ще си прережа гърлото. Ще им дам да проклинат моето име.“ Видя, че ефрейторът се връща с мях. Щом го взе, тя каза:

— Хайде, доведи ми кон.

Седем тежко натоварени фургона, всеки теглен от впряг волове, бяха тръгнали от Ковачница Хуст на юг към граничните земи, където чакаше лагерът на легиона Хуст. Движеха се бавно и спираха понякога, щом се счупеше ос или паднеше обръчът на някое колело по грубата каменна настилка на пътя.

Галар Барас, който носеше заповедта на лорда си, призоваващ Хуст на война, догони кервана на половин ден път от лагера. Беше яздил усилено и конят му беше уморен, а след натрапчивата самота на пътуването му дотук се зарадва на компанията от колари, фургонджии, дърводелци, ковачи, готвачи и пазачи, много от които познаваше от селището на Ковачницата, където беше роден и отраснал. При все това срещата беше унила. Новината за избиването на сватбата бе надвиснала като плащаница над всички. За мнозина, знаеше той, не толкова внезапната смърт на лорд Джаен и дъщеря му беше отрезвила кервана и правеше разговорите редки и приглушени, а по-скоро това, което убийствата предвещаваха.

Войната се беше върнала в Куралд Галайн. Този път обаче врагът не идваше извън границите на кралството. Галар не можеше да си въобрази как действа умът на един тайст в миговете, довели до това да убие друг тайст. За него самия беше трудно да помисли за който и да е тайст като за нещо друго освен събрат. И все пак вече като че ли всяко лице, с познатата външност и черти, сякаш беше маска и зад някои от тези маски дебнеше враг, чужд и с чужди мисли.

Нямаше нищо явно, което да опрости това различаване на приятел или враг. Нито тебеширенобялата кожа и кокалестото тяло на форулканите, нито дивашкото зверство на джелеките. Разбира се, винаги беше имало разбойници и други престъпници, за които грабежът на сънародници беше професия, но пък Галар и тях не разбираше. Такива глупаци се лишаваха от доверие и живееха в самота и страх. Дори сред самите тях братството, доколкото съществуваше, гъмжеше от предателство и коварство. Съществуването на един доживотен престъпник беше жалко, колкото и богатство да можеше да натрупа и колкото и сила да можеше да притежава.

В свят, опразнен от добродетели, всички неща се превръщаха в пороци, включително богатството и дори семейството, и всеки ден идваше по-мрачен от предишния.

„Тази война ще отприщи престъпника у всеки от нас, опасявам се.“

Докато яздеше с кервана, усещаше бъдещето, просмукано у всеки един, гъсто и задушаващо, под тежки небеса, които можеше никога повече да не просветнат.

Този последен ден от пътуването сякаш се подигра с всичко това с ведро синьото си небе и топлия вятър, дошъл от юг.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Сиделка
Сиделка

«Сиделка, окончившая лекарские курсы при Брегольском медицинском колледже, предлагает услуги по уходу за одинокой пожилой дамой или девицей. Исполнительная, аккуратная, честная. Имеются лицензия на работу и рекомендации».В тот день, когда писала это объявление, я и предположить не могла, к каким последствиям оно приведет. Впрочем, началось все не с него. Раньше. С того самого момента, как я оказала помощь незнакомому раненому магу. А ведь в Дартштейне даже дети знают, что от магов лучше держаться подальше. «Видишь одаренного — перейди на другую сторону улицы», — любят повторять дарты. Увы, мне пришлось на собственном опыте убедиться, что поговорки не лгут и что ни одно доброе дело не останется безнаказанным.

Анна Морозова , Катерина Ши , Леонид Иванович Добычин , Мелисса Н. Лав , Ольга Айк

Фантастика / Любовное фэнтези, любовно-фантастические романы / Самиздат, сетевая литература / Фэнтези / Образовательная литература